— Която за Кърстен беше по-важна от всичко. — Сам се замисли над това. — Но все още не виждам защо е искала да го обсъди с мен. И защо Раф така отчаяно иска да запази тайната.
— Може би аз ще намеря в дневника нещо, което си пропуснала.
— Може би. И аз ще го прочета пак. Само да знаехме какво е станало с онова стихотворение.
— По всяка вероятност го е унищожила — каза Тревър.
— Но тогава защо не е сменила заглавието на книгата?
— Не мога да отговоря на този въпрос. А сега как ще я кръстим? Не може да е „Птицата убийца и други стихотворения“, когато имаме само „други стихотворения“. Имам съдържанието. Има едно стихотворение — „Птицата сбогом“, което при тези обстоятелства ще е подходящо. По това също работеше, когато я посетих в Щатите. Още тогава реших, че е много по-силно от „Птицата убийца“.
— Ще се доверя на преценката ти.
— Добре. Ще направя последния подбор. Ще ги публикуваме другото лято.
Нямаше за какво да говорят повече. Сам виждаше, че Тревър го сърбят ръцете да се заеме с дневника на Кърстен, точно както тя нямаше търпение да го прочете пак. Сигурно някъде щеше да намери обяснение за странното поведение на Раф.
Вървеше по улицата и залязващото слънце огряваше лицето й. Притисна чантата към гърдите си. В нея беше дневникът на майка й. Дори след като копията бяха на сигурно място у Тревър и в Менверен, не искаше да го изпуска от поглед. Трябваше да се прибере и да си вземе челото за концерта вечерта: от агенцията, която понякога й уреждаше ангажименти, сутринта й се бяха обадили да я попитат дали може да замести някакъв болен музикант. Щеше да се наложи за няколко часа да забрави загадката на дневника на майка си и изчезналото стихотворение и да се надява, че останалите музиканти няма да усетят, че свири като робот.
Беше час пик и на спирката на автобуса се беше събрала тълпа. Стиснала чантата, Сам имаше странното чувство, че я наблюдават. Дори се огледа, за да види дали някой не я гледа. Каза си да не става глупава. Със сигурност си въобразяваше.
Ставаше параноична. Което изобщо не беше изненадващо след разговора й с Раф.
Първият автобус, който дойде, беше претъпкан. Трима души преди Сам се качиха, но тя и още доста хора останаха да чакат. Тя стискаше чантата силно. Изпитваше някакво странно усещане — все едно дим обвиваше голите й ръце и рамене. Настръхна.
Все едно някакви невидими очи бяха вперени в нея.
12.
— Съпротивата е безсмислена. Не приемаме не за отговор, така че за разнообразие веднъж можеш да направиш каквото се иска от теб.
— А ако не го направя?
— Наказания. Ужасни наказания.
Сам се усмихна като че ли за първи път от сто години. Това беше различен вид тормоз, и беше добре дошъл. Джони имаше богат и звучен глас, който много добре се справяше с насилствените убеждения, а перспективата да я поглезят в Уордли пред уикенда беше наистина примамлива. Беше се обадила, защото искаше да поговори с него за майка си — за едно-две неща в дневника, на които само той можеше да отговори, — но и без това Джони сигурно щеше да е по-разговорлив в Уордли.
— Амииии…
— След половин чие идвам да те взема. Ако си вземеш челото, ще е чудесно. Можеш да ни направиш серенада на лунна светлина, или само да ни посвириш. Този път няма да ти се налага да плащаш за вечерята си с пеене.
— Чакай! Не съм казала, че ще дойда.
— Аз го казвам. Сам, този уикенд сме решили да те поглезим. Недей да спориш — само си хабиш думите. След половин час да си готова, иначе просто ще те измъкна насила.
Джони затвори телефона ухилен. Не знаеше защо толкова много иска Сам да дойде в Уордли за уикенда. Всъщност много внимаваше да не издаде нарастващото си нежелание да остава сам с Мириам дори в любимия си Уордли. Просто се радваше, че Сам ще дойде. Само това.
За краткото време, откакто с Джони живееха в Уордли, Мириам наглед без усилия се беше превърнала в истинска провинциална домакиня. Седеше под огромна кремава тента на терасата до кръглата маса, подредена за следобедния чай: пресни кифлички, къдрави резенчета масло в малки купички, домашно сладко от сливи и малини в керамични гърненца, реване „Виктория“ в чиния с десен на върби. Сериозна под широкополата шапка, с тънка блуза на цветя, тя наливаше чай от големия чайник. Единствено обрамчените й със сенки очи зад тъмните очила и напрегнатите бръчки около устата й разваляха външния й покой. Явно беше лежала в къщата през по-голямата част от деня, повалена от поредния ужасен пристъп на мигрена, и главоболието започваше да утихва чак сега.