— Радваш ли се, че дойде? — попита Джони, усмихна се широко на Сам и си взе още една кифличка.
— Труден въпрос. — Сам се престори, че обмисля отговора си. — Тесен апартамент в Камбъруел през горещ септемврийски следобед или изискана вечер в стила на Уордли? Трябва да помисля.
— Аз пък се радвам, че си тук.
Сам усещаше как напрежението се свлича от плещите й като змийска кожа. Дневникът беше на сигурно място в чантата й, подпряна до крака й, имаше копия у Тревър Клей и в пощата в Менверен. Последният й разговор с Раф вече не й се струваше толкова заплашителен, колкото когато си бе изключила телефона. Може би беше преувеличил с предупрежденията си. Може би просто искаше да задържи нещо, което е било на Кърстен. Въпреки че бракът им се беше разпаднал, Сам знаеше, че той и майка й не бяха спрели да се обичат.
— Още кейк, Сам?
— Не, благодаря. Чаят беше превъзходен.
— Искаш ли да се разходим до езерото, преди да се стъмни? — попита Джони.
Сам се протегна.
— Ммм, това ще е страхотно. Но знаеш ли какво искам наистина? Дълга отпускаща вана.
— Отличен план — каза Джони.
— Вечерята е в осем — каза Мириам с натегната усмивка. — Ще бъдем само тримата. Надявам се, че няма да ти е скучно.
— Разбира се, че няма. Имаш ли нужда от помощ?
— Забранено е — бързо каза Джони. — Тази вечер аз готвя. Наденици с пюре.
Мириам събираше трошици на спретната купчинка с края на дланта си. Малко облаче затъмни слънцето. Тя каза:
— Майка ще дойде утре за обяд. Казах й, че ще си тук.
— О! — каза Сам. А после, усетила, че разочарованието й може да е било прекалено явно, добави: — Чудесно.
Не вярваше фалшивият й ентусиазъм да е заблудил Джони или Мириам. Но дори те трябваше да са наясно колко трудна е Даяна. Стана и започна да вдига чиниите.
— Остави ги — каза Джони колкото можа по-строго. — Пак си в стаята на кулата като миналия път. Ще ти занеса чантата. Помни, че имаш строги заповеди да си почиваш и да се забавляваш. — И се намръщи, както правеше, когато усетеше, че става прекалено темпераментен.
Сам си помисли, че на някои заповеди е много лесно да се подчиниш. Джони взе чантата й и двамата бързо влязоха в къщата.
Сам прекара следващите два часа с майка си.
Или попе така се чувстваше. Когато се прибра след срещата с Мик, прелисти дневника бързо, търсеше нещо за себе си и за Раф, нещо за „Птицата убийца“. Забави, когато стигна до последните страници, внимаваше за знаци за душевното състояние на Кърстен в последните дни в Гъл Котидж. Сега, в безопасност в Уордли, можеше да се наслади на лукса да прочете дневника бавно.
Заключи вратата на банята, пусна ваната да се пълни, седна на килимчето на пода със свити към гърдите колене и зачете. Това й беше навик от годините в Менверен с баща й, Линда и момчетата, където беше трудно да се усамотиш.
Четеше бавно, внимателно, беше решена да изстиска и последния грам значение от привидно безразборните вписвания.
Повечето стихове, фрази, набързо надраскани бележки и наметки бяха написани от Кърстен все още в Щатите. Няколко по-дълги пасажа описваха съседи и приятели в града, в който живееше в Кънектикът — дългия студ, носталгията й по Англия, това, че й липсваше Сам. Някой на име Т. й бил на гости. Вероятно Тревър. И други: Б. и Н., и Дж. Навикът на Кърстен никога да не пише цялото име, когато може да мине само с буква, беше обезсърчаващ. Сам знаеше, че Джони е ходил при нея по това време, така че предположи, че той е Дж. Трябваше да го попита, когато й се удадеше възможност, по-добре, когато Мириам не беше наоколо. Често се споменаваше М., който се опитвал да закърпи нещата между нея и Р. А накрая споменаваше, че С. ще дойде да я види — „Да попитам С. за ПУ“… и после — нищо.