Когато свърши да чете, влезе във ваната, която вече беше ледена, и бързо отми сълзите си заедно с потта и лондонската мръсотия. Уви се в хавлията и се върна в стаята си; по пътя спря, дръпна брезентовата завеса и надникна в празната кула: непрогледна колона празнота, миришеше да влага и гнилоч. Някакъв кос или гълъб, който вдигна шум като за цяло ято, хвръкна от гредите и излетя през една дупка до покрива. Сам бързо се отдръпна, зави й се свят. Кърстен сигурно щеше да напише стихотворение за уплашената птица и пустата кула.
Извади от багажа си памучна пола и тениска и се облече. После се зае отново да изследва първата част на дневника. Имаше нещо, което избягваше, но знаеше, че трябва да се изправи срещу него: Тревър й бе казал, че видял стихотворението „Птицата сбогом“ — или поне негова чернова, — когато ходил при Кърстен през зимата. Бележките към стихотворението, фразите и образите, с които си играеше Кърстен, когато в ума й се оформяше стих, се срещаха тук-там в началото на дневника, още докато бе живяла в САЩ. Това, което озадачаваше Сам, беше, че същите тези фрази — или много подобни на тях — се явяваха в документа, който беше наречен нейно „предсмъртно писмо“ от коронера — документ, който всички, освен Сам смятаха за доказателство, че майка й е посегнала на живота си.
Сам можеше да разбере официалната версия — Кърстен вече е била в депресия и кой би могъл да я обвини? Сама в жилище под наем в някакво градче в Кънектикът посред зима, бракът й почти сигурно съсипан, нищо чудно, че е обмисляла последното си „Сбогом“. Но не вярваше на това. Трябваше да има друго обяснение, въпреки че точно сега не й идваше наум.
Проблемът я човъркаше по време на вечерята, помрачена единствено от това, че главоболието на Мириам се връщаше и за нея беше мъчително да води какъвто й да било разговор. Когато приключиха, Джони настоя жена му да си легне, въпреки че беше само девет. Сам му помогна да вдигне масата, после излязоха на терасата и гледаха звездите.
Беше леко и приятно да седят така в тъмнината, оранжевият връх на пурата на Джони припламваше и угасваше до нея, докато си говореха. Разговаряха небрежно, шегуваха се. Сам се изтегна на стола и се отпусна.
Гледаха за падащи звезди.
Преди да заспи, Сам отново прегледа дневника. Сигурно се беше унесла на запалена лампа, защото изведнъж, докато се плъзгаше в пространството между съня и будното състояние, решението на един от проблемите, които не й даваха мира цял ден, изскочи в ума й ясно и завършено.
„Птицата сбогом“ — разбира се! Седна в леглото задъхана, напълно будна, и бързо се върна на по-ранната част на дневника. Победоносно размаха юмрук във въздуха. Ако човек се вгледаше по-отблизо, можете да види неравния ръб на хартията, където беше откъснат един лист. И хартията съвпадаше. Те грешаха, грешаха, грешаха! Елегичните фрази, прочетени с такава съкрушителна окончателност на разследването, не бяха начинът на Кърстен да се сбогува със света, както всички бяха предположили. Бяха бележки към стихотворението, писано, докато се е канела да напусне временния си дом в Щатите и да се върне в Англия. „Да отлети към сивотата“ — не беше ли сивотата фраза, която често беше чувала в Корнуол с неговия вездесъщ гранит, притъмняло небе и море като от метал?
Кърстен не беше писала прощално писмо, по простата причина че не се беше самоубила. Но щом не беше отнела живота си сама, оставаха две възможности: нещастен случай или убийство.
Пред стаята й изскърца дъска. Някой отиде на пръсти в банята в коридора. Сам се запита защо Джони или Мириам ще използват банята за гости, след като техните спални имаха вътрешни бани. Сигурно беше Джони, за да не събуди Мириам. След малко чу казанчето и отдалечаващи се стъпки по скърцащите дъски.
Беше възможно, но малко вероятно смъртта ни Кърстен да е била нещастен случай. И някой да е осъзнал, че може да го заподозрат, и да го е представил за самоубийство. Също така беше възможно Кърстен да е била убита и някой да го е направил да изглежда като самоубийство.
Някой?
Раф беше скрил дневника.
Вероятно пак той беше откъснал страницата. Като се замислеше, точно Раф беше „забелязал“ бележката, толкова удобно подпряна на масата, когато отидоха заедно в Гъл Котидж.
Да не би Раф да пазеше някого? Възможно ли беше убиецът да е действал от негово име?
Колкото повече обмисляше възможностите — Лола? Мириам? Джони? Кой? — толкова повече се объркваше. Моментът на тържество, когато свърза измислената прощална бележка и дневника, отстъпи на озадачение.