Изгаси лампата и легна, мушнала дневника на сигурно място под възглавницата, но не можеше да заспи. Беше онова време на нощта, когато тишината е липса на всякакъв звук. Нито шепотът на вятър, нито пукотът на старата къща, която се сляга в мрака. Нито…
Дъските пред вратата й отново изскърцаха. Нервите й се опънаха. Дръжката на вратата й изстена недоволно и бавно се завъртя, после вратата тихо се отвори.
Сам посегна към дневника на Кърстен, напъха го по-навътре под възглавницата и зачака.
Някаква тъмна сянка се раздвижи в мрака към стола, където беше оставила раницата и чантата си. Сам чакаше. Чу подрънкване на монети, когато сянката премести портмонето й. После запали лампата и попита високо:
— Джони! Какво правиш, по дяволите?!
— Сам! — Той се извъртя и насмалко да загуби равновесие; изглеждаше по-стъписан и от нея. Беше с широка памучна пижама на червени и бели райета, русата му коса беше разчорлена. Изведнъж, нелепо, Сам си спомни за един тромав мечок, който беше дошъл в лагера им, когато с Кърстен обикаляха националния парк Алгонкин. Имаше същото почти комично виновно изражение.
— Какво правиш? — повтори тя.
— Извинявай, Сам. Не исках да те притеснявам, но Мириам не може да се оправи от главоболието, а ни свърши парацетамолът. Помислих, че може да имаш. Не исках да те будя.
— Стресна ме — каза Сам. — За жалост нямам. Мириам не е ли на доста по-силни хапчета всъщност?
— Старае се да не ги взима. Ако не се наложи. Съжалявам.
— Няма нищо.
— Извинявай… — Джони вече се измъкваше от стаята, пантофите му се тътреха по пода.
— Няма нищо, Джони — повтори Сам. — Лека нощ.
— Да спиш в кош.
Но тя естествено не заспа. Още дълго. Дори за миг не повярва на извинението за парацетамола… но как беше замесен във всичко това Джони?
Раф ли го беше накарал да го направи? Бяха приятели отдавна и не беше трудно да си представиш как Джони помага на приятеля си дори да не разбира причината напълно.
Джони беше толкова гостоприемен, толкова сърдечно настояваше тя да им дойде на гости, че Сам беше започнала да се отпуска — а през цялото време той беше искал дневника.
Дълго лежа будна. Обмисляше как да подходи към него на сутринта.
13.
— Внимавайте! — Мириам беше страшно напрегната. — Не бива да влизате! Подът е съвсем изгнил!
— Не се бойте за мен — каза Саймън Реднал. Мириам придържаше брезента, който висеше пред дупката в стената срещу стаята на Сам. Оригиналното дърво! Господи, какво съкровище!
— О, моля ви, внимавайте!
— Няма страшно. — Неспособен да сдържа вълнението си, той влезе в кулата.
Светило в опазването на стари сгради, Саймън Реднал беше дошъл от Бат сутринта. Малко след закуска. Бяха го повикали да ги посъветва как най-добре да запазят кулата от петнайсети век. Над четирийсетте, дребен и жилав, той преливаше от ентусиазъм. Кошмарната му папийонка се подаваше под работния гащеризон, който бе облякъл, когато пристигна. Сам ги чу да идват по коридора към стаята й и излезе при тях. Джони обаче не се виждаше никъде.
— Не знам къде е отишъл — въздъхна Мириам и сложи ръка на челото си. Сам никога не я беше виждала да изглежда толкова немощна; кожата й лъщеше, устата й беше свита, стисната от болка. — Знаеше, че ще дойдете, а обикновено е толкова отговорен…
Саймън Реднал беше прекалено захласнат по съкровищата на Уордли, че да се притеснява от отсъствието на Джони и тревогите на Мириам. Застанал в кулата, той се завъртя, за да огледа тавана.
— О! — възкликна щастливо. — Оригиналният купол си е на мястото. А тази дърворезба!…
Унесен в разкрилите се пред него красоти, той направи още една крачка.
Мириам изпищя.
— Внимавайте! Надолу са десет метра!
— Не се тревожете за мен — отвърна той доволно. — Аз съм неразрушим!
Сам отиде до Мириам на входа за кулата.
— Божичко! — възкликна нещастно Мириам. — Опасно е. — И закърши бледите си ръце.
— Той знае какво прави — опита се да я успокои Сам.
Саймън Реднал стъпваше внимателно, опитваше всяка дъска с върха на лъснатите си обувки, преди да отпусне тежестта си.
— О, да — каза и в гласа му прозвуча нотка обреченост, като на лекар, който дава диагноза на ужасна болест. — Не са само дървояди, страхувам се. — Отново погледна към тавана и продължи въодушевено: — Течове! Течове и… — Клекна, за да отчупи парченце от една дъска с джобното си ножче, а Мириам затаи дъх. — А тук, ако не се лъжа, е нашият стар враг hestobium rufovillosum. Сериозно нашествие според мен.