— Ще трябва ли да се сменят дъските? — попита Сам, тъй като Мириам май временно беше изгубила дар слово.
— За бога, не! — Господин Реднал беше толкова ужасен от самата идея за подобно архитектурно светотатство, че мигом скочи на крака, внезапно движение, което едва не му струва живота. — Ще трябва да се обработват с препарати, разбира се, но… — Спря насред изречението, ентусиазмът му се превърна в ужас, когато дъската, на която стоеше, с тих пукот поддаде и се огъна като мокър картон.
Мириам изпищя. Левият крак на Саймън Реднал изчезна в разпадащото се дърво, той залитна, изгубил равновесие, но в последния момент се хвърли към вратата, хвана се за касата, изпъшка и се измъкна в коридора.
— Какво става? — Гласът на Джони долетя откъм стълбите. — Мири!? Какво става? — И дотича по коридора.
Саймън Реднал се облегна на стената, за да се съвземе, но вече се усмихваше.
— Това не е тест, препоръчван от експертите, но май ни каза всичко, което искахме да знаем за вашите подове. Дъските на пода трябва да се извадят, за да се третират с препарати. С напречните греди ще се занимаваме на място.
— Можеше да се убиете! — вайкаше се Мириам и трепереше безпомощно.
— Не, не. Нищо работа — каза Саймън и избърса потта и няколко паяжини от челото си. — Гредите щяха да ме издържат, сигурен съм. Просто тази дъска…
Мириам не изглеждаше убедена.
— Изобщо не трябваше да ви позволявам да го правите. Знаех си, че подът е смъртоносен. Ако бяхте паднали… До долу са десет метра! О, ако нещо се беше случило, никога нямаше да си простя!
— Джони Джонс — каза Джони, наведе се над строителния експерт и сграбчи ръката му в топло ръкостискане.
— Саймън Реднал — каза консултантът, докато ръката му се тресеше нагоре-надолу. Въпреки възраженията си все още изглеждаше разтреперан.
— Съжалявам, че закъснях — каза Джони. Беше с мърляви дрехи, лицето му беше прашно и потно. — Започнах да чистя една от конюшните и загубих представа за времето. От месеци се канех да го свърша. Мириам показа ли ви всичко, което трябваше?
— Ще ми е интересно да видя приземния етаж.
— Разбира се. Използван е за склад години наред, но миналата година го разчистихме. Красиви стари каменни плочи. Да идем да го погледнете.
Джони го поведе по коридора и надолу по стълбите. Не погледна Сам. Все едно не я беше видял. Изобщо не бе типично за него.
Когато Саймън Реднал си замина, Сам отиде с Джони в кухнята и тупна на масата шишенце парацетамол.
Джони се дръпна изненадан. После каза:
— Значи все пак си имала.
— Не, вие имахте.
— Моля?
— В шкафчето в банята. — Докато Джони и Мириам бяха говорили с господин Реднал за гниене, дървояди и безвъзмездни помощи за културно наследство, Сам се беше възползвала и тя да подуши наоколо. Не й отне много време.
Вдигна шишенцето с хапчета и го разклати.
— Така ли? Не съм го видял.
Джони й обърна гръб и изсипа в мивката пресни картофи. Агнешкото приятно цвъртеше във фурната. На голямата излъскана чамова маса в средата на стаята имаше връзка пресен джоджен. Обикновено кухнята беше най-спокойната част от къщата, особено когато готвеше Джони. Стилът му беше точно обратното на Раф: проста храна, сготвена без много суетня и с щедри количества алкохол за готвача.
— Искаш ли шери. Сам?
— Не, благодаря. Не може да не си го видял. Там има още пет-шест вида хапчета за глава. Всъщност си е цяла аптека.
— Аха. — Джони се взираше напрегнато в пресните картофки, все едно те можеха да му кажат как да се измъкне от ситуацията. — И теб ли те боли главата? Бедната Мири също е доста зле. Сигурно е от жегата.
— Какво всъщност търсеше? — попита Сам.
— Нощес ли? Нали ти казах. Не исках да те будя, а Мири ме помоли да проверя дали нямаш нещо за глава и…
— Моля те, Джони. Това и нощеска беше тъпо, а за сега да не говорим. — Във всяко състезание Джони Джонс щеше да се прояви като най-лошия лъжец на света. Изглеждаше толкова нещастен, че Сам почти се засрами, че го разпитва. Почти. И пак попита: — Какво търсеше?
— Ммм… Ами, извинявай, че те събудих. Не исках…