— Дневника на майка ми ли търсеше?
— Какво?!
Сам потупа чантата, която стискаше между лакътя и хълбока си.
— Дневникът на Кърстен. Него ли търсеше?
Джони хвърли жаден поглед към вратата към градината. Беше се изчервил като домат и дишате тежко.
— Дневникът на Кърстен ли? Сам, за какво говориш?
— Раф ли ти каза да го откраднеш?
— Раф? — Този път изненадата му беше искрена. — Не, разбира се, че не. — После млъкна и се изчерви още повече, осъзнал, че като отрича всъщност си признава.
— Кой тогава? Не мога да си представя, че го искаш ти.
— Не бих си и помислил да взема дневника на майка ти.
— А кой? — Сам беше толкова убедена, че виновникът е Раф, че не се сещаше за никой друг. След като Джони не отговори, а просто продължи да я гледа, тя каза: — Да не би да е Мириам? — И по начина, по който той се отдръпна, видя, че е улучила. — Мириам?! — повтори тя. Внезапно си спомни за разговора между Раф и сестра му, който беше подслушала след панихидата на Кърстен.
— Виж, Сам, не съм казвал нищо за Мири.
— Стига си увъртал, Джони. Изобщо не те бива да лъжеш. Защо Мириам те е накарала да откраднеш дневника на Кърстен?
— Не да го открадна — каза той, искрено нещастен. — Не искаше да го крадем.
— А как ще го наречеш?
— Ами виж сега… работата е там, че… искам да кажа, съжалявам, че те събудих, и вече ти се извиних, нали? Какво друго да направя?
— Кажи ми истината.
— Но…
— Моля те, Джони. Трябва да знам защо го искате.
Той избърса ръцете си с някаква кърпа и седна на масата.
— За бога, Сам, толкова съжалявам. Добре. Но трябва да обещаеш да не задълбаваш повече. Обещаваш ли?
— Защо? — Тя седна срещу него. Най-сетне говореха истински.
— Работата е там, че Мири ме помоли да взема дневника — не да го открадна, нали разбираш, а да го взема назаем за няколко часа, за да го прегледа. Щях да го върна, преди да се събудиш.
Най-накрая като че ли казваше истината.
— Защо искаше да го разгледа?
— Не знам. — Пак изглеждаше несигурен.
— Все трябва да ти е казала нещо. Не ми се вярва да тръгнеш да правиш нещо такова без обяснение.
— Ами… Каза ми… че е нещо, свързано със семейството й. Нали дневниците на Кърстен ще бъдат публикувани — или най-малкото ще идат в академичните архиви, където, който си поиска, ще може да ги чете, така че е разбираемо, че иска да види какво пише вътре, за всеки случай. Сигурен съм, че и ти щеше да се чувстваш така на нейно място. Всъщност е въпрос на поверителност. Това е.
— Тогава защо тя не ме помоли? Можех да й кажа, че няма за какво да се притеснява. Кърстен почти не споменава семейството на Раф.
— Е, това е добре. Ще й предам, ако нямаш нищо против.
— Защо? От какво се страхува Мириам?
— Нямам представа. Обичайните работи предполагам. Семейни разправии, такива неща.
— Тайни?
— Може би.
— Какви тайни?
— Ами обикновените неща, които всяко семейство… А! — Джони не довърши изречението, на лицето му разцъфна облекчена усмивка, когато чу как по алеята се приближава кола. — Това трябва да е Даяна. — Погледна си часовника. — Точна, както винаги. По-добре да се заема със зеленчуците. Според мен изчерпахме въпроса за… сещаш се… за бележника на майка ти.
— Не — каза Сам. — Не и докато не ми кажеш от какво се страхува Мириам.
— Съжалявам, Сам. Бих си поприказвал още с теб, но наистина трябва да изляза да посрещна Даяна. Знаеш каква е. Добрите обноски и така нататък.
И целеустремено излезе от кухнята. Сам го последва в антрето и оттам през отворената входна врата загледа как шофьорът на Даяна й помага да слезе от колата. Тя не беше карала от нещастния случай, когато загина Антъни, и много млади роднини се бяха изредили на длъжността неин шофьор. Досега Крейг беше най-успешният. Строен и тъмнокос, като младеж той си беше имал проблеми с полицията, но сега мислеше да учи за компютърен анализатор.
Бобо изхвърча от задната седалка и залудува в краката им, лаеше развълнувано. Джони забърза да посрещне Даяна. Сам го чу как пита Крейг дали не иска да се присъедини към тях за обед, но той каза, че щял да иде в близката кръчма. Разбраха се кога да вземе Даяна. Джони я хвана под ръка и двамата влязоха в къщата. Джони обясняваше, че Мириам имала главоболие, но че той се надявал да обядва с тях. Беше идеалният домакин — не оставяше Даяна сама нито за миг. Тя изискано говореше на неутрални теми и отпиваше шери. Естествено това означаваше, че Сам няма как да продължи да разпитва Джони. Вероятно на него това идеално му изнасяше.