— Така ли, майко? Е, ти би трябвало да знаещ, нали? Все пак ти си специалистката.
— Не знам за какво говориш — каза Даяна.
— Не знаеш ли? Не виждай злото, не чувай злото, не говори зло. Това е твоето мото открай време, нали?
Даяна се наведе, вдигна Бобо и го притисна към себе си. Той я лизна по лицето.
— Не знам за какво говориш, Мириам. Всичките тези приказки за зло… Това са глупости.
— Да, майко. — За ужас на Сам Мириам започна да се смее; безрадостен смях. — А сега дори не подушвай зло. Няма дим. Никога не е имало дим. Сигурно съм си го измислила. Глупавата Мириам — да си представя гаден дим. Какво ли още ще измисли. Слушай мама, Мириам. Тя знае как да се оправя с нещата. — И отново се разсмя, после внезапно млъкна и притисна челото си с пръсти.
— Държиш се много глупаво. Стига, Бобо! — Мириам продължи да се смее, а Даяна пусна кученцето на пода. — Няма да ти обръщам внимание, докато не започнеш да се държиш разумно. Ето, виждаш ли, Мириам, сега си чета. — Взе притурката и напрегнато се взря в първата страница, която й попадна. Лицето й беше безизразно, толкова безизразно, колкото можеше да бъде само нейното.
14.
Мик имаше късмет. Чуваше чистите звуци на чело да прииждат и да се оттеглят през шума на уличното движение. Не можеше да познае пиесата, но още преди да завие зад ъгъла знаеше коя е музикантката.
Тръгна бавно напред и застана зад групата зяпачи, защото не искаше тя да го види. Нямаше нужда от тази предпазна мярка. Седнала на сгъваемото столче пред едно кафене, прегърнала челото с колене и ръце, Сам беше потънала в музиката. Беше с черна памучна рокля без ръкави. Червено-зелената й чанта на райета бе стисната зад челото, все едно тя се боеше да я остави дори за миг. От нея се подаваше дневникът на Кърстен. Мик беше поразен от това как цялото тяло на Сам участва и свиренето, от грациозната извивка на главата и врата й, наклонени към лъка, от раменете и силните й ръце.
На излизане от кафенето хората пускаха монети в омачканото дънково яке, което беше проснала на земята, и се усмихваха, за да благодарят за музиката. Сам не им обръщаше внимание. „Мила както винаги“, помисли си Мик. Може би не трябваше да идва. Но после тя завърши със замах и неофициалната й публика избухна в спонтанни аплодисменти. Сам примига, сякаш изненадана, че не е сама, и бавно се огледа. На лицето й разцъфна широка усмивка, усмивка, която внезапно напомни на Мик за една снимка на майка й, която беше виждал. Когато се отпуснеше и спреше да стои на нокти като котка, Сам беше истинска красавица.
Точно когато тръгна към нея, една американска двойка — бяха пуснали сред монетите банкнота от пет паунда — попита Сам дали ще се снима с тях. Тя веднага се съгласи, застана между тях и се ухили на обектива, а чантата й увисна на едното й рамо. Американците си тръгнаха, тълпата се пръсна и Сам се наведе, за да развинти шипа на челото.
Мик се поколеба. Някакъв тип със зелена бейзболна шапка се приближи. Държеше справочник и сочеше нещо в него, но Сам се мръщеше. Явно се беше върнала към обичайното си студено поведение. Изведнъж това, което Мик беше дошъл да й каже, му се стори не толкова важно. И досега познанството им не беше смях и закачки. Нека друг да й го каже. А и като се замислеше, тя сигурно вече го знаеше.
И тъкмо да си тръгне, улови с периферното си зрение странно движение и бързо се обърна. Не беше сигурен какво е привлякло погледа му, освен ако не беше някакво невидимо силово поле, свързващо мъжа с бейзболната шапка и един велосипедист, анонимен зад черната си каска със спуснат визьор, който се беше появил отникъде и май се беше засилил право към Сам. Нещо метално проблесна в едната му ръка. И Мик се затича.
— Сам! Внимавай!
Велосипедистът връхлетя на тротоара, наведен напред към кормилото и настрани, с опънати за равновесие крака. Забави и протегна ръка. Мик видя проблясък на острие, което се спусна към Сам…
— Не!
Сам се завъртя и вдигна ръце, за да предпази лицето си. Раираната чанта се люшна и острието преряза дръжката. Сам я сграбчи, но платът се изплъзна от ръката й, защото велосипедистът опря крак на земята за стабилност, стисна чантата по-здраво, дръпна я и бясно отпраши сред движението. Всичко стана само за секунди. А младежът с бейзболната шапка, вероятно примамката, вече не се виждаше никъде.
— Спрете го! — изкрещя Сам, извика на някого в кафенето да й пази челото и хукна след крадеца.