— Като начало една синя тетрадка — каза Мик.
— Това и ние го виждаме — каза мъжът и се ухили самодоволно. Вярно беше: ъгълчето на дневника се подаваше от чантата.
Сам побесня. Бутна с рамо мъжа в коленете, за да издърпа чантата изпод крака му.
— Почакай, госпожичке — каза досадницата. — Кажи ни какво има в чантата и може и да ти повярваме.
— Не е ваша работа — каза Сам и й обърна гръб.
Но между двамата непознати се беше родил нездрав съюз и дребният мъж сграбчи чантата за единия край.
— Пускай бе! — каза Сам.
— Ей! — възкликна мъжът. — Тоя къде тръгна?
Докато бяха погълнати да спорят, велосипедистът, все още с каска, беше успял някак да се изправи и се отдалечаваше тихомълком и накуцвайки, зарязал колелото на улицата. Обърнаха се точно навреме, за да видят как се качва в едно такси.
— Това според вас постъпка на невинен човек ли е? — попита Мик.
Вдигна колелото и го премести на тротоара. Шофьорката на автобуса се качи в кабината и запали двигателя. Зяпачите почнаха да се пръскат.
Жената с бялата блуза изглеждаше искрено оскърбена.
— Опитвахме се да помогнем — каза.
— Да — добави мъжът. — А ето каква благодарност получихме.
А Сам се разхълца. Беше стиснала чантата до гърдите си. Очите й обаче блестяха весело.
И Мик разбра, че тя се смее.
— Имах късмет, че минаваше оттам, или какво? — попита тя, когато се върнаха в кафенето, където си беше оставила челото. — Съвпадение?
— Не — каза Мик. — Търсех те.
— Така ли? Защо?
— Исках да ти кажа нещо. Но не тук. Да седнем някъде на спокойствие. Искаш ли да пийнем по нещо?
Сам се огледа.
— Не. Предпочитам да се поразходим. Чакай малко да си паркирам челото. — Влезе в кафенето и мъжът зад бара — бицепсите му явно не бяха напомпани с правене на капучино — обеща да й пази челото. Мик гледаше през витрината. Сам беше въодушевена, направо сияеше. Но и той самият сякаш кипеше от енергия.
— Дан ще ми наглежда челото — каза тя, когато излезе. — Музиката ми е добра за бизнеса му и той ме черпи с кафе, така че всички са доволни.
— Добра уговорка — каза Мик.
— Аха.
Вървяха към Линкълн Ин Филдс в почти пълно мълчание. Мик направи един-два коментара, просто от добро възпитание, но Сам беше потънала в собствените си мисли. Стигнаха сенчестата градинка в центъра на площада и седнаха на една празна пейка.
— Благодаря, че го подгони, Мик — каза тя. — Ако го бях изгубила…
— Ама че късмет — да се опитат да ограбят точно теб — каза Мик.
Сам го изгледа някак особено.
— Късмет ли? — Изхъмка и попита: — Та за какво искаше да говориш с мен?
— Ами, опитвам се да измисля защитата на една жена, Грейс Хобдън, която е наръгала мъжа си, докато спял, и си мислех, че ъгълът на нанасяне на раните може да помогне.
— Не съм специалист по наръгванията — каза тя.
— Ти не си, но говорих с една приятелка, която разбира от съдебна медицина.
— Помогна ли ти?
— Не особено. Но после я попитах за електрически удар във вода.
Беше привлякъл вниманието й. Изцяло.
— И? — подкани го Сам.
— За разлика от обикновения токов удар, който оставя следи от изгаряне, подводният токов удар не оставя никакви. Поне според нея това е почти идеалният начин да се отървеш от някого. Когато жертвата умре, вадиш електрическия уред от водата и го изхвърляш. Причина на смъртта — сърдечен удар. Почти никога не се откриват подозрителни следи.
— Значи все пак ми вярваш? — нетърпеливо попита Сам. — Съгласен си, че майка ми е била убита.
— Не, точно обратното. Не виждаш ли? Това доказва, че трябва да е било самоубийство.
Тя се намръщи.
— Как пък го измисли?
— Помисли, Сам. Представи си, че някой е убил майка ти, като е пуснал радиото във ваната. След като тя е умряла, е трябвало само да извади радиото, после пак да пусне тока, да си тръгне и да изхвърли радиото някъде. Всички биха решили, че смъртта е естествена. Точка по въпроса. Което значи, че няма нужда някой да го прави да прилича на самоубийство. Знам, че е трудно, но наистина изглежда, че майка ти все пак се е самоубила.
— О.
Направо я виждаше как се вмъква обратно в черупката си.
— Съжалявам, Сам. Знам, че не ти е леко, но винаги е по-добре да знаеш истината.