— Глупости — каза тя. — Аз знам истината — или поне част от нея. Просто съм разочарована, защото мислех, че си съгласен с мен. Това е.
— Но защо му е на някой да го прави да прилича на самоубийство, когато би било толкова просто да е нещастен случай?
— Не мога да отговоря на този въпрос. Все още. Но знам, че не е било самоубийство. И това не е само шесто чувство. Има доказателства.
— Например?
Тя не отговори веднага и Мик попита:
— Каза ли на полицията какво мислиш?
— Опитах. Но те вече си бяха направили заключението и не искаха да повярват на нищо, което не се връзва с версията им.
Мик клонеше към гледището на полицията, но каза:
— Виж, Сам, може да ти повярвам, ако има доказателства, че е убийство. Но трябва да ми кажеш какви са.
— Според теб защо се опитаха да ми откраднат чантата точно сега?
Мик я зяпна.
— Ами… на хората непрекъснато им крадат чантите. Лондон е раят на крадците. Убийствата нямат нищо общо.
— Сериозно? А ти ако си крадец, наистина ли щеше да си дадеш толкова труд за това? — И посочи чантата си. — Аз много си я обичам, защото една приятелка, Джина, ми я донесе от Гватемала, но не бих казала, че изглежда да съдържа нещо ценно. Забеляза ли оня тип със зелената бейзболна шапка, който ми отвлече вниманието, докато велосипедистът се приближаваше? Това беше добре планиран удар. Защо им е на професионалисти да се занимават с това? Дори мобилният ми е на две години. Крадците на чанти обикновено нападат богати американски туристи, а не мърляви улични музиканти.
— Може да са били аматьори. Някакви недоучили чираци.
— Нещо не ми се вярва.
— Мислиш, че е искал дневника?
— Да. И двамата при това.
— Чакай, Сам. Защо някой ще си дава толкова труд да краде дневника на майка ти? Освен ти де, но ти вече го открадна. Знам, че е страхотна поетеса, но това е нелепо. Освен това — Мик се ухили — тези двамата едва ли си падат по четенето.
— Искаха да вземат дневника. — В гласа й нямаше и капка съмнение.
— Добре. Де предположим, че си права. Това значи ли, че мислиш, че те са я убили? — Мик се опитваше да говори неутрално, но въпросът все пак прозвуча скептично.
— Не. Но мисля, че някой ги е накарал.
— Кой? И защо е цялата тази шумотевица около този дневник? Няма смисъл.
Тя помълча, после попита:
— Нали знаеш, че Кърстен е оставила предсмъртно писмо, преди да се убие?
— И какво?
— Само че не е. Виж. — Тя извади дневника и прелисти десетина страници. Близо до гръбчето Мик видя неравния ръб на откъснат лист. — Тази липсваща страница е така наречената предсмъртна бележка. Всъщност са части от стихотворението, което е пишела точно преди да се върне в Англия — „Птицата сбогом“. Някой е откъснал страницата и я е сложил на масата в Гъл Котидж, все едно е оставила писмо.
— Сигурна ли си? Хартията съвпада ли?
— Проверих.
— Добре, но това все още не доказва нищо. Може сама да е откъснала листа. За да спести време.
Погледът, който му хвърли Сам, беше изпепеляващ.
— Майка ми пишеше — каза тя натъртено, сякаш това обясняваше всичко. — Няма начин да използва стари бележки, за да се сбогува със света. Думите бяха нейната страст и тя би искала да са както трябва. А и щеше да ми пише. Сигурна съм.
В очите й Мик видя пламъка на искрена увереност. Не беше сигурен дали й вярва, но изведнъж, противно на всички рационални инстинкти, осъзна, че му се иска.
— Значи мислиш, че убиецът просто е намерил в дневника й страница, която малко прилича на предсмъртно писмо, откъснал я е и я е оставил на масата, за да изглежда, че се е самоубила? Защо да се мъчи толкова, щом е било толкова лесно да го представи като нещастен случай?
— Не знам. Може да не е знаел, че изглежда като естествена смърт. И аз не знаех, докато ти не ми каза. А и ти не си знаел, преди да ти го каже приятелката ти от съдебната медицина. Но предполагам, че човекът, който е подправил прощалното писмо, е взел стихотворението, за което ти казвах — „Птицата убийца“.
— Какво искаш да кажеш, Сам? Че майка ти е знаела, че ще я убият, и предварително е написала стихотворение за това?
— Може би не. Но трябва да са свързани — иначе защо някой би взел стихотворението и дневника?
На Мик му се стори, че вижда накъде клонят нещата.