— Дневникът беше у Раф — каза той. — Според теорията ти той трябва да го е взел от вилата. Мислиш ли, че той е отговорен за смъртта на майка ти? Смяташ ли, че я е убил? — Натърти на последната дума с надеждата, че Сам ще осъзнае колко е абсурдна теорията й. — Наистина ли мислиш, че Раф е пътувал чак до Корнуол, убил е майка ти, а после се е погрижил да го представи за самоубийство?
Сам не отговори веднага. По бузите й плъзна лека руменина, но беше стиснала зъби. Мик вече знаеше, че това е знак за упорита непоколебимост.
— Раф е участвал в покриването, това е сигурно, но не мисля, че я е убил той. Не би могъл, освен ако не са объркали часа на смъртта — каза тя.
Мик изпита облекчение, че Сам не обвинява неговия ръководител в убийство. Но това беше нищожно отстъпление пред реалността.
— Ако не е бил Раф, кой тогава? Според теорията ти де.
Този път Сам мълча дълго. Мик вече се надяваше, че тя започва да разбира колко фатално погрешна е хипотезата й. Накрая тя каза:
— Този уикенд бях в Уордли, в къщата на Джони Джонс, зетя на Раф. През нощта Джони влезе в стаята ми, мислеше, че спя, и се опита да открадне дневника. Каза, че сестрата на Раф искала само да го погледне и после щял да го върне.
— Защо просто не те е помолила да го погледне?
— И аз се чудя.
— Попита ли я?
— Канех се, но не ми се удаде възможност.
— В това няма никакъв смисъл. — Мик се обърка.
— Майка ми казваше, че нещата винаги имат смисъл, когато знаеш всички факти. Просто още не знаем всички факти.
Мик си помисли за Грейс Хобдън. Щеше ли в поведението й да има смисъл, ако той знаеше всички факти? Не беше сигурен, че иска да разбира този тип убийствен „смисъл“. После си помисли за Сам, която седеше напрегната и непоколебима на пейката до него. Въпреки нарастващата му симпатия към нея нищо в думите й не променяше факта, че най-вероятното обяснение беше най-простото: Кърстен Уолър беше посегнала на живота си и дъщеря й, единственото й дете, кроеше сложни измислици, за да избегне истината.
Най-добре беше да е прям — беше болезнено, но беше най-добро в дългосрочен аспект.
— Съжалявам, Сам, но теорията ти просто издиша. Рано или късно, колкото й да ти е тежко, ще трябва да приемеш факта, че не си я познавала толкова добре, колкото си мислела. Иначе това ще те изяжда отвътре, а не е хубаво.
— И откога стана такъв специалист по въпросите на майка ми?
— Не съм лично замесен и сигурно затова ми е по-лесно да гледам нещата отстрани.
— Замесен си. Чрез Раф.
— Това няма нищо общо.
— Фактът, че Раф ти е отговорникът, няма нищо общо с мнението ти?
— Няма, разбира се.
— Не ти вярвам. Господи! — Тя кипеше от гняв. — Как може да съм толкова тъпа! За малко почти ти повярвах. Трябваше да се сетя, че си на негова страна.
— Не става дума за това на чия страна съм.
— Така ли? Защо тогава ми задаваш всички тези въпроси и се правиш, че си съгласен с мен, а всъщност искаш да разбереш какво знам?
— Исках да разбера дали си открила нещо.
— Нещо?! Защо? За да докладваш на Раф ли?
— Не говори глупости.
Тя скочи.
— Така ли? Той ли те накара? Това да не би да е извънкласна дейност за големия бял вожд? Той ли те накара да разбереш какво смятам да направя? Така ли е?
— Сам, кълна се…
— Не си губи времето! И без това няма да повярвам нито дума. И можеш да кажеш на драгоценния си шеф, че не знам как е замесен, но ще го разбера! И мога да го направя сама. Нямам нужда от помощ нито от теб, нито от никого.
— Сам, грешиш! — Мик също скочи. Но беше твърде късно. Сам се отдалечаваше през градината, самотен изпълнен с решителност и абсолютно умопобъркан силует в черна памучна рокля. Мик изрита крака на пейката от безсилие.
Понечи да я настигне, да я убеди, че не е разбрала правилно. После реши да не го прави. Тя беше толкова убедена, че целият свят е срещу нея, че той просто нямаше шанс. Всъщност какво му пукаше?
И изобщо защо да си губи времето в грижи за Сам? Все пак отношенията, които започваха с изнудване и после лесно прерастваха в параноя и обвинения в убийство, не му бяха по вкуса.
Да, отдавна трябваше да изхвърли от ума си Сам Бозуин и тъжната й мания по смъртта на майка й.
Този следобед параноята не измъчваше само Сам. Надира губеше битката със страховете си от големия град. Бяха свършили кафето, но тя не смееше да излезе от апартамента. Опитваше се да се съсредоточи върху свиренето, но този път това разсейване не помагаше. Домът й се беше превърнал в обсадена крепост. Какво ставаше със Сам? Трябваше вече да се е прибрала. Щяха да упражняват Шуман. Беше й написала съобщение, но нямаше отговор.