Дали Сам знаеше кой е мъжът, който се беше обадил преди малко? И изобщо какви бяха тези обаждания?
Пощенската кутия издрънча: поредните картички на фирма за мини таксита. Надира отиде да ги вземе и да ги хвърли в кошчето. Трепереше. Къде се беше дянала Сам?
В шест и половина чу ключа на Сам в ключалката и познатото й раздразнение, че веригата е сложена.
— Над! Пусни ме да вляза!
— Извинявай. — Надира се засуети с веригата. — Забравих, че съм я сложила. — Обичайното извинение. — Не, не съм забравила. Сам, някой те търси и не казва кой е. Някакъв мъж звъни непрекъснато.
— Раф ли е?
— Мисля, че не. Но… ти добре ли си? — Сам внасяше челото в апартамента. — Изглеждаш ужасно.
— Това комплимент ли е? Добре съм, Над. Но един тип се опита да ми открадне чантата и се наложи да го гоня.
Надира погледна чантата й.
— Догонила си го все пак.
— Е, помогнаха ми.
— Какво става, Сам? — Очите на Надира бяха огромни. — Всичките тези обаждания, а и сутринта един човек те търси тук.
— Кой?
— Не каза. Не го пуснах да влезе. Каза, че било спешно.
— Ти видя ли го?
— Не. Какво става, Сам?
— Съжалявам, че забърквам и теб, Над. — Сам се мръщеше.
— Ако ми кажеш какво става…
— И аз не знам точно.
— Кажи ми каквото знаеш.
Сам замълча, все едно не можеше да прецени колко да й каже. После отиде в малката дневна и седна.
— Дай да пием по един чай и да се пробваме с Шуман. Ако не е прекалено късно за теб.
— Добре. Но първо трябва да ми кажеш какво става.
Сам въздъхна.
— Цял следобед бях с един човек, който смята, че си измислям всичко. Не знам дали мога да го понеса още веднъж. А може и да е прав. Може би просто съм откачалка, която не може да приеме истината.
— Не го мислиш наистина, нали?
— Не. Но пък лудите винаги смятат, че са нормални.
— Ти не си луда, Сам.
— Мерси. — Сам се усмихна. — О, Над, ти си единствената, която все още вярва в мен, а виж как ти се отблагодарявам. Изплашена си до смърт, нали? И аз съм виновна. Не мога да продължа да ти причинявам това.
— Нямам нищо против, ако знам за какво е.
Сам се замисли, мълчеше. Накрая каза:
— Не мога да ти кажа. Не е честно да те забърквам в това. Някой иска дневника на Кърстен и няма да се откаже, докато не го получи. Затова ми откраднаха чантата и затова са се навъртали тук през деня. Май трябва да замина за няколко дни. Ако не съм тук, ще те оставят на мира.
— Кои са тези хора? И защо трябва да заминаваш?
— Скоро ще се върна. Не се бой.
— Къде отиваш?
— Не знам.
— Знаеш.
— Добре де, но няма да ти кажа. Трябва да се справя с това сама, Над.
— Не мога ли да ти помогна?
— Не. Всъщност може и да можеш. — Сам внезапно се обърна към нея и погледът й накара Надира отново да се уплаши, но по различен начин. — Над, искам да ми обещаеш нещо.
— Добре. Каквото кажеш.
— Обещай ми, че ако нещо се случи с мен, дори ако прилича на нещастен случай — или на самоубийство, — няма да го приемеш. Няма да им позволиш да се измъкнат с тази лъжа, не и с мен.
— О, Сам! Кажи ми какво става!
— Ще ти кажа. Обещавам. Но не сега. Трябва да остана сама за малко.
Надира се сети, че Сам вече е взела решение. Но не можеше да спре да й задава въпроси. Сам настоя да се поупражняват и каза, че щяла да се върне за урока при Григори другата седмица и че все пак ще се явяват на „Фробишър“ през ноември, но Надира чувстваше, че приятелката й се отдръпва от нея. И не можеше да направи нищо, за да я задържи.
15.
Линда искаше да е мила. Това лято беше тежко за всички — смъртта на Кърстен, погребението и после разследването, — но все пак най-тежко беше за Сам. Така че когато тя се обади и каза, че идва със следобедния влак, Линда разбра, че Дейви ще зареже всичко, за да я посрещне на гарата, и ще я остави сама да оправи спалните, Луи трябваше да се премести при Нейтън и тя се опитваше да превърне стаята, на Луи в прилична стая за гости, въпреки че по стените имаше плакати на герои от анимационни филми и Бритни Спиърс, а под леглото — кашони с лего. Да не говорим за всепроникващата миризма на потни маратонки, която съпровожда подрастващите момчета навсякъде по света.