— Утре на Сам ще й трябва колата — каза Дейви и се усмихна щастливо на дъщеря си. — Иска да види няколко души.
— Но аз трябва да отида на работа.
— Ще те закарам — каза Дейви, без да се замисли. — А Сам ще те вземе на връщане. Ще го измислим някак. Става ли, Линда?
— Става — каза тя.
И си помисли: „Не става, изобщо не става“. Но знаеше, че трябва да си държи устата затворена.
По всяко друго време това пътуване би било удоволствие. Сам беше минавала по тесните пътища в тази част на Корнуол стотици пъти и през всички сезони. Познаващо ги зиме, когато живите плетове бяха голи и обрулени от виелиците, и пролет, когато стръмните брегове бяха опръскани с бледите звездици на игликите. През май синчецът растеше нагъсто сред розовото плюскавиче, а после големите бели чадърчета на дивия керевиз се извиваха изящно и падаха по пътя. Но септември беше най-красиво, когато цветята и тревите бяха окосени и брегът беше с бледия цвят на сено, с нови стръкове папрат, появили се сред сините точици на самогризката, когато летовниците си бяха заминали и пътищата отново бяха проходими, а слънцето грееше по-слабо и първите листа на кленовете капеха по асфалта.
Кърстен винаги го наричаше Корнуолското шоу на колела. Имаше едно стихотворение за това в ранния си сборник „Самфир“.
През последните няколко дни Сам се чувстваше, все едно скача от едно нещо на друго като някакъв шизофреник. В кухнята в Менверен на закуска без усилие беше влязла в коловоза на стария си живот — Нейтън изяде огромна купа зърнена закуска, а Луи не хапна нищо, Линда се пенеше, а радио Корнуол приятно бърбореше за дребни ремонти по пътищата и събиране на средства за Британския легион. А сега — изведнъж — отново беше сама в свят, където убийците бяха невидими за всички, освен за нея.
Полуитик беше голямо село на миля навътре в сушата от Гъл Котидж. Имаше църква, поща и фурна. Повечето стари къщи в центъра бяха купени от пришълци, а корнуолците живееха в модерни жилища по страните на долината. Сам спря близо до мемориала и пресече към тясната къща с тераса, в която през последните дванайсет години живееше приятелката на майка й Джуди Сондърс.
Почука. Всички прозорци бяха затворени. След като почука няколко пъти и надникна през прозорците, от съседната къща излезе една стара дама с мила и леко снизходителна усмивка на пенсионирана учителка, каквато си беше.
— Можеш да чукаш колкото ти душа иска — каза с тихо задоволство. — Джуди замина.
— Къде?
— Не каза.
— Знаете ли кога ще се върне?
— Може би днес. Може след няколко дни. Дори след седмица. Каза, че… — Възрастната жена сбърчи лице, все едно се мъчеше да си спомни точните думи на Джуди, — че щяла да кара по слух.
— Знаете ли номера на мобилния й телефон?
— Кое, миличка?
— Няма значение.
Старицата гледаше мълчаливо, докато Сам пишеше кратка бележка. Пусна я в кутията и каза:
— Когато се върне, ще й кажете ли, че Сам Бозуин иска да говори с нея? Отседнала съм у баща ми. Тя знае как да ме намери.
— Ще й кажа. — Сам тъкмо се обръщаше, за да си тръгне, когато старата жена каза тихо: — И съжалявам за майка ти, Сам. Беше чудесна жена. Джуди много трудно понесе смъртта й и не се учудвам. Ще липсва на всички ни.
Сам за миг остана неподвижна. После каза:
— Благодаря.
Върна се при колата и седна. Подобни неочаквани думи просто можеха да те зашеметят. Някакъв старец разхождаше болния си от артрит пудел по тесния тротоар под утринното слънце. Изглеждаше толкова спокоен, в мир със света.
Сам завъртя ключа на запалването. Време беше да действа.
На следващото място, на което отиде, нямаше съмнение, че хората са си вкъщи: в двора на фермата кудкудякаха кокошки, две големи кучета изскочиха със силен лай, а след тях и една ниска набита жена, облечена в избеляла рокля на цветя и стари гумени ботуши на босо. Това беше една от фермите, където къщите и животните бяха в безупречен вид, очевидно за сметка на собствениците. Ан и Боб Уърн може и да изглеждаха бедни, но се носеха слухове, че са платили за новия си трактор в брой.
— Здравейте, госпожо Уърн — каза Сам, когато слезе от колата и се наведе да погали кучето, което беше по-близо до нея — голямо черно-кафяво коли. — Може ли да ви отнема малко време?
Ан Уърн хвана другото куче за врата и се усмихна широко. Беше пълна и имаше къдрава коса, която не изглеждаше ресана този ден, а когато отвори уста, се видяха зъбите й — стърчаха под всевъзможни ъгли и два липсваха.