— Тихо, Дули. Стига — зауспокоява тя кучето и то спря да се прави на страшен пазач и отиде да се просне на сянка. — Много ми стана мъчно, като разбрах за майка ти, Сам.
— Благодаря.
— Беше добра жена. Но ти си го знаеш.
— Да.
— Ще влезеш ли за едно кафе?
Сам поклати глава.
— Искам само да ви питам нещо. Вас и господин Уърн. Няма да ви отнема много време.
Ан я изгледа за момент, после кимна, все едно беше очаквала въпросите на Сам.
— Боб е долу при езерата. И без това трябва да му кажа нещо. Може да идем заедно, ако искаш.
Пътеката към дъното на долината беше осеяна с втвърдени от сушата буци пръст. От двете страни на долината се рееха и пееха чучулиги. От подножието на хълма долиташе тътен на трактор.
— Как си, Сам? — попита Ан, докато вървяха.
— Добре — каза Сам.
— Направо не можахме да повярваме, когато майка ти умря така. Такава ужасна загуба. — Просто отбелязване на факта. И добави: — Тя толкова се гордееше с теб, любов моя.
Сам се усмихна.
Корнуолските галени обръщения „любов моя“, „пиленце мое“ или „хубавице моя“, макар и поетични, бяха също толкова изпразнени от смисъл като „мила“, но й напомняха за баба й и всичките й роднини Бозуин, които я бяха обграждали с обич и се бяха погрижили да не й липсва, след като Кърстен замина.
— И аз се гордея с нея — каза Сам.
— Тъй, тъй. Беше добра жена. Можеш да се гордееш с нея, Сам. Знам, че много хора не я харесваха, понеже си замина и те остави, когато беше още мъничка, но смятам, че си е имала причини. Не говореше за това, но веднъж ми каза — някой я беше обидил, беше й казал нещо, не знам какво и хич не искам да знам — а тя ме погледна и каза: „Ан, ако хората знаеха какво ми струва това, нямаше да ме съдят толкова лесно“. И аз й повярвах.
— Да. Мисля, че не е имала избор.
— Каза ми за някакъв конкурс, за който се готвиш. Как се казваше?
— „Фробишър“? Чак през ноември е. Учителят ми иска да се откажа, защото напоследък не съм във форма. Казва, че е прекалено важен, за да се издъня. Но още не съм решила.
— „Фробишър“, точно така. Каза ми името, но съм го забравила. Чакаше го с нетърпение. — Ан млъкна, после замислено добави: — Поне така изглеждаше.
Известно време вървяха мълчаливо. Около тях танцуваха малки пеперуди.
— Виждахте ли често майка ми, докато беше в Гъл Котидж?
— Ами, така да се каже, наминаваше през ден, когато се разхождаше до селото или ако искаше яйца или мляко. Един-два пъти аз ходих при нея да й занеса кифли и сладки. Сега, разбира се, ми се иска да бях ходила по-често. Но тя все казвате, че това, което харесва тук, е самотата, така че не исках да досаждам. И тя изглеждаше доволна.
— Значи не изглеждаше потисната? Или разтревожена?
— Не. Но дори да беше, едва ли щеше да ми каже.
— Но вие щяхте да забележите.
— Може би.
Между тях се беше издигнала невидима преграда. Възможно беше Ан да се чувства по някакъв начин виновна за смъртта на Кърстен — все пак тя беше най-близката съседка. Дали не беше пропуснала признаците? Можело ли е да направи нещо?
Последната част от пътя премина в мълчание. Завиха и отвориха вратата към нивата, което браносваше Боб Уърн. Ан му махна, тракторът направи широк завой и спря на десетина метра от тях. Боб изключи двигателя и слезе от кабината.
Беше към петдесетте и накуцваше заради неразбирателство с една новоотелена крава преди години. Беше със сплескана шапка и карирана риза, очите му бяха обрамчени с бръчици от годините работа на открито при всякакви метеорологични условия.
Той се усмихна.
— Здравей, Сам. Какво те води насам?
Сам беше благодарна за директността му.
— Опитвам се да разбера кой е ходил в Гъл Котидж скоро след смъртта на майка ми.
Боб Уърн хвърли поглед на жена си и после каза:
— Нали баща ти намери тялото?
— Преди това. По-рано сутринта. Видели са някой друг.
— Ами… — Той бутна шапката на темето си и се почеса по главата. — Гъл Котидж е до крайбрежната пътека. Минават всякакви, особено през лятото. Не можеш им хвана края.
— Но може да забележиш някого с кола.
— Да, можеш.
— Особено някой, който се вижда, че не е тукашен. Може би от Лондон.