— Да. Вярно е.
— И особено ако кара лъскава кола. Ти Ви Ар например.
— Да — замислено каза Боб Уърн. — Сигурно би си го спомнил човек.
— Значи сте видели някого край Гъл Котидж рано сутринта, преди баща ми да иде там?
— Не съм казвал такова нещо, Сам.
— Но…
— Накъде биеш?
Сам си пое дълбоко дъх, за да се овладее.
— Просто се опитвам да науча истината за това, което се е случило.
— Аха, истината. Тя, истината, е хлъзгаво нещо. Нали имаше разследване, за да я открият, любов моя?
— Да, но официалната версия невинаги е вярната. Знаете го.
Боб Уърн я погледна напрегнато.
— Знаеш какво казват, Сам — че човек не бива да дърпа дявола за опашката. Понякога…
— Майка ми не е дявол! — избухна Сам. — И няма да спра, преди да разбера какво й се е случило.
Боб хвърли на жена си поглед, който все едно й казваше да разкара тая истерична фуста, и се обърна към трактора. Докато се отдалечаваше, каза:
— Съжалявам, Сам. Не мога да ти помогна. По-добре да се залавяме за работа.
— Все пак благодаря — каза Сам, но той запали двигателя и не беше сигурна, че я е чул.
Докато вървяха нагоре по пътеката, Сам каза:
— Нали щяхте да му казвате нещо?
— Ще му кажа на обед.
— Видял е някого, нали?
— Може и да е видял. Но знаеш как е. Трудно е да си сигурен за дати и за време. Съжалявам, Сам, съжалявам за всичко. Сигурно ти е било много тежко.
— Все още ми е много тежко.
Чак когато Сам се качи в колата и включи двигателя, Ан се почувства достатъчно сигурна, за да се наведе и да каже:
— Това, което е направила майка ти, сигурно е било импулс. Не го е мислела. Може би е най-добре да гледаш на това така.
— Защо го казвате?
Ан въздъхна.
— Ами, виж сега. Сутринта, когато умря, дойде да си купи яйца. Каза, че искала да има пресни яйца, когато дойдеш на гости. Изглеждаше щастлива. Очакваше го с нетърпение, разбираш ли? Така че трябва да е било импулс — как му викат? — „равновесието на ума й е било нарушено“. Така мисля. Не е била на себе си. Трагедия, просто трагедия.
— Да — каза Сам.
Трагедия — единственият факт около смъртта на майка й, който никога не беше подлаган под съмнение.
— Благодаря ви. Не, това е абсолютно чудесно. Вие сте толкова услужлива. — Когато Раф решеше, гласът му се точеше като мед. Беше го пробвал с Кърстен, но тя му се беше присмяла и го беше замерила с нещо. С пантоф? Възглавница? И му беше казала да не е такъв надут дърт лицемер, а той също се беше разсмял и после… „Забрави за Кърстен!“ Сега Сам беше важна. Той любезно прекъсна нервния глас в слушалката. — Толкова съжалявам да науча, че има проблеми с гаджето си. Не, не ми е казвала нищо за това. Щях да опитам да й помогна, ако знаех. Да, предайте й поздрави от мен. Надявам се да си почине добре при вас с Дейви. Има нужда. Да, да, просто проверявах дали е добре. Благодаря. Да, и на вас. Довиждане.
Замислено затвори телефона. Трябваше да запомни никога да не поверява на Линда Бозуин никакви тайни — не че имаше вероятност да го направи, — тя беше толкова недискретна, че би трябвало да работи за правителството.
Сега поне знаеше къде е Сам.
Не беше най-доброто скривалище, ако искаше да се крие.
Всеки би могъл лесно да я намери.
Дори птица убийца.
16.
— Защо просто не го е напуснала? — попита Мик.
Марта Ървинг прецени въпроса. Седеше зад бюро, отрупано с папки и брошури. На стената зад нея имаше плакати, които призоваваха жените да кажат „НЕ на насилието“ или да кажат на партньорите си, че няма да им се размине.
— Да напуснеш партньор насилник — внимателно каза Марта — е статистически най-опасното нещо, което може да направи една уязвима жена. Изследванията показват, че повече от три четвърти от жените, жертви на насилие, търпят насилие след като напуснат партньора си. Понякога, твърде често, това насилие с фатално.
— Мислех, че има места, където да идат.
— Убежища? Има, но понякога партньорите им ги откриват и ги убиват въпреки това. А и кой иска да живее в убежище до края на живота си? Вие били ли сте в такива убежища? — Мик поклати глава. — И аз така си помислих.
— Ами полицията? Ограничителните заповеди? Законът съществува, за да защитава жените наравно с всички останали.