— Да. Разбирам ви.
Преди час Мик щеше да му повярва. Но не и сега.
Чепстоу Меншънс беше един от стотиците квартали, през които минаваш, без да ги забележиш, напълно лишен от характер и архитектурно присъствие. Мик се качи по бетонното стълбище на третия етаж. Две бледи момиченца преобличаха куклите си на най-горното стъпало. Спряха да играят и мълчаливо го загледаха как минава.
Номер 33 имаше подсилено стъкло на вратата. Около ключалката дървото беше одраскано и се белеше — някой се беше опитвал да я разбие. Мик натисна звънеца, не чу нищо и почука. Видя зад стъклото да помръдва сянка. Добре. Значи Сам все пак беше тук. Може би беше казала на Раф, че е заминала, за да го отклони от следата.
Вратата обаче не се отвори. Мик почука пак.
Не последва отговор. Запита се дали не му се е сторило, че нещо вътре се движи.
Наведе се, отвори процепа за пощата и надникна вътре.
— Сам? Чуваш ли ме? Аз съм, Мик. Дойдох да ти се извиня. Сгреших за майка ти. Току-що чух как Раф говори с някого по телефона и дойдох да ти кажа, че вече ти вярвам. Нещо става, Сам?
Някъде от апартамента невидим женски глас — не на Сам, — писклив от страх, каза:
— Сам не е тук. Вече ви казах. Вървете си и ме оставете на мира.
— Знаеш ли къде е? Трябва да говоря с нея. Мисля, че може да е в опасност.
— Не. Върви си! Остави ме на мира! — Гласът на жената секна и той осъзна, че тя плаче.
— Моля те. Аз съм приятел на Сам. Искам да й помогна.
— Махай се!
— Но…
Мик беше толкова съсредоточен да говори с жената в апартамента, че не чу стъпките по бетонния под зад себе си. Мъжки глас извика:
— Мръсник! Разкарай се!
Някой жестоко изви ръката му зад гърба му и блъсна главата му в стената — Мик извика от изненада и болка, опита се да се освободи, но те бяха двама — тъмнокожи и ядосани.
В апартамента жената изпищя.
Удариха главата му в стената още веднъж и той изгуби съзнание.
Надира свали веригата, отвори вратата и видя как по-малкият й брат дъни главата на непознатия в стената, все едно иска да я пробие с нея. Никога не го беше виждала толкова ядосан.
— Стига! — извика му. — Да го убиеш ли искаш?
Дил, по-големият й брат, каза:
— Така ще се научи да не идва да те плаши.
После пусна непознатия и той се свлече на цимента с тих стон.
— Добре ли си? — попита Бендж.
Тя кимна.
— Събра ли си багажа? Колата е долу, но не може да стои там дълго.
Тя се наведе и вдигна малка си пътна чанта и куфара с нотите си. Плачеше й се, все едно бягаше от всичко, за което толкова се беше борила. Но имаше граници на това, което беше готова да рискува, за да следва мечтите си. Когато Сам я накара да обещае да не „ги“ оставя да се измъкнат с лъжа за нещастен случай, помисли, че сигурно преувеличава. Убийство? Такива неща не се случваха на хора като нея. Но размисли, когато в три през нощта се събуди, защото някой се опитваше да влезе в апартамента. Все още сънена, реши, че може да е Сам, че все пак се е върнала, но няма ключове.
— Сам? — извика на сянката зад мътното стъкло на вратата. — Ти ли си?
Сянката се стопи в мрака.
Не беше Сам. Може да беше крадец и беше избягал, щом бе разбрал, че вътре има някой. А може да беше някой, който търсеше Сам, и беше избягал, щом бе разбрал, че я няма.
Каквато и да беше истината, Надира беше много уплашена. Не издържаше повече. Когато се съмна, се обади вкъщи.
Ако някой искаше да направи нещо лошо на Сам, значи и тя не беше в безопасност.
Непознатият отвори очи и примига. Вдигна ръка към главата си.
Погледна я и каза прегракнало:
— Трябва да предупредя Сам.
— Не знам къде е.
— Мисля, че е в опасност — каза той.
— Защо? — попита Надира. — Не разбирам.
— Аз също. — Той се размърда. — Нещо свързано с дневника на майка й.
— Хайде, Над — каза Дил. — Да тръгваме.
— Откъде познаваш Сам? — попита тя непознатия, който се надигаше да седне. Изобщо не приличаше на крадец.
— Аз й дадох дневника на майка й. Всъщност на два пъти.
Това не можеше да е същият човек, който се беше опитал да влезе през нощта. Надира беше сигурна, че може да му вярва.
— Съжалявам, че те набиха.