Мириам се вкопчи в ръката му и кимна. По-бледа и не толкова ъгловата като брат си, тя изглеждаше вечно изтощена от усилието да не изостава от жизнерадостния си съпруг. Джони беше приятел с всички, а Мириам като че ли нямаше приятели — в поведението й имаше нещо високомерно и непреклонно, което отблъскваше хората — но през следобеда на панихидата на Кърстен дори тя беше мила със Сам. Отдалечена и сдържана както винаги, но се опитваше да бъде мила.
Дори майката на Раф, Даяна, която не се славеше с особена състрадателност, потупа Сам по ръката и каза:
— Трудно е, Сам. Много е трудно. Но, повярвай ми, ще го преживееш. — Бързо извърна поглед, разтревожена от това, което за нея беше равносилно на изблик на чувства. У Даяна характерният нос и стреснатите очи на клана Хаус създаваха почти папагалско излъчване.
Тревър Клей, лондонският агент на Кърстен, беше по-директен. С Кърстен бяха големи приятели и той беше защитавал работата й от самото начало.
— Двойна трагедия — каза на Сам, вече беше изпил доста чаши от виното на Раф. Повечето опечалени вече се бяха разотишли, беше останало само твърдото ядро. Въздъхна и продължи: — Такава прекрасна и неповторима жена. Е, това всички го знаехме. Но работата й… Беше на върха… Следващата й стихосбирка ще е най-добрата.
— Толкова ужасно — нещастно каза Джони. Челото му беше набраздено от бръчки, като вълни, оставени от прибоя в пясъка. — Като си помислиш колко можеше да постигне. — И поклати глава.
Седяха — групичка близки хора, изтощени от емоциите на деня. Раф разхлаби вратовръзката си и им наля пак. Ъгловатите му черти бяха напрегнати. Сам се чувстваше замаяна, повече от дълбоката невъзможност да повярва на случващото се, отколкото от алкохола, въпреки че сигурно и той имаше нещо общо.
Тревър каза на Сам:
— Не мога да повярвам обаче, че е унищожила дневника си. Не би го направила. Само да знаехме какво е било в ума й, когато, когато… — Поредното изречение увисна във въздуха. — Преди да умре — нескопосано завърши той.
— Със Сам го търсихме — каза Раф. — Ако имаше дневник, щяхме да го видим. Тя нямаше кой знае колко вещи във вилата.
— Дневникът й не беше единственото, което не успяхме да намерим — каза Сам.
Тревър въздъхна.
— Просто не разбирам.
— Защо? — попита Джони. — Какво друго липсваше?
— Едно стихотворение — каза Тревър. — Щеше да е главното стихотворение в следващата й книга.
— И него ли е унищожила? — попита Джони.
— Сигурно — каза Раф. — Не го намерихме.
— Видях част от него — каза Тревър. — Още не беше завършено. Но не ми позволи да го задържа. Сигурно е унищожила единствения екземпляр.
— Господи, това е ужасно — каза Джони. Мириам мушна ръка под неговата и той небрежно я погали.
— Знаеш ли как се казва стихотворението? — попита Сам. И когато никой не отговори, каза тихо. — „Птицата убийца“.
Настъпи мълчание.
— Всъщност доста мрачно.
„Мрачно — помисли си Сам — или вещаещо?“
— Птицата убийца — каза Джони някак предпазливо. — За какво ли е било?
— И аз се чудя — каза Сам.
В настъпилата тишина всички чуха как входната врата се отвори и затвори, чуха и стъпки, които прекосиха антрето. На прага застана млада жена, едва ли много по-голяма от Сам. Изглеждаше като слязла от страниците на списание „Хелоу“: права руса коса, плътни лъскави устни и невъзможно дълги крака.
— Подраних ли? Бавих се, колкото можах.
Тогава Сам видя Лола за първи път. Знаеше, че Раф има приятелка, всъщност то се очакваше. Винаги беше мразил да е сам и беше имал много жени, откакто Кърстен беше заминала миналия октомври. Но въпреки това Сам се шокира от появата й в този момент, когато Кърстен все още някак присъстваше в стаята. И не беше единствената. Надигна се вълна от неудобство.
А Раф каза:
— Лола, не очаквах да се върнеш толкова рано.
— Е, дойдох. Няма ли да ми предложите нещо за пиене?
Тя влезе и Раф я представи. Лола изглеждаше отегчена, нямаше търпение всички да си тръгнат. Ефектът й върху Джони и Тревър беше незабавен. Двамата мигом скочиха на крака в желанието си да й налеят питие, да й направят място, да й се представят. Лола притежаваше онази концентрирана сексуалност, която може да превърне група опечалени мъже на средна възраст в разгонени котараци. Докато се навеждаше, за да й запали цигарата, Джони хвърли на Раф одобрителен поглед, който сякаш казваше „Браво на теб!“. Кърстен, която по някакъв начин беше присъствала в стаята, докато говореха за нея, се плъзна в сенките.