— Седни — каза. — Разполагай се. — Махна раздразнено към един стол.
— Мерси — отвърна Сам и когато седнаха, каза, преди да изгуби кураж: — Намерих стихотворението на Кърстен, „Птицата убийца“.
Беше по-трудно да лъже някого в очите.
Джуди остана невъзмутима.
— Добро е, нали?
Сам внимателно следеше изражението и.
— Знам как е умряла майка ми — каза, но после внезапно осъзна какво й е казала Джуди и се сепна: — И ти ли си го чела?
— Разбира се — надменно каза Джуди. — Аз съм най-старата приятелка на майка ти, Сам, не го забравяй. През годините може да сме имали разногласия, но тя винаги е държала на моето мнение.
— И какво мислиш за него?
— Честно казано, не можах да разбера защо вдига толкова шум около него. Каза, че щяло да предизвика раздвижване, и искаше да е водещото стихотворение в новата й стихосбирка, въпреки че аз й казах направо, че „Морски ветрогон“ е много по-въздействащо. Кърстен беше много упорита за тези неща. Ти какво мислиш за него?
— Ами аз… е, „Морски ветрогон“ наистина е хубаво, но…
— Каза, че трябвало да те пита за него. Не знам защо. Винаги съм мислила, че ти си по музиката.
— Казала ти е, че иска да ме пита?
— Да. Изглежда, мислеше, че някой може да се обиди. Не разбрах защо, но сигурно си е имала причини. Бедната Кърстен. — Изведнъж лицето й омекна. — Наистина ми липсва.
Преди пет минути думите на Джуди щяха да разчувстват Сам. Но сега, изведнъж, залогът беше невъзможно висок. Сам се поколеба. После небрежно, все едно това беше най-нормалният въпрос на света, попита:
— Случайно да имаш копие? С Тревър мислим, че е възможно да има и друга версия и не сме сигурни…
— Разбира се — каза Джуди. — Донесе ми го няколко дни преди да умре.
Сърцето на Сам биеше като лудо.
— Може ли да го видя?
— Тук някъде е.
Джуди се извърна и посегна към куп хартии на тежката дъбова масичка. Отмести няколко стари вестници и извади една жълта папка. Вътре имаше напечатани страници. И когато Джуди ги извади, Сам видя спретнатото заглавие на първата страница — „Птицата убийца“.
18.
Сам седеше на покрития с трева склон на хълма над пропастта. Отдясно и малко по-надолу виждаше покрива на Гъл Котидж, единствената сграда наоколо. Морето се простираше отпред, сребристосиньо, пресичано от тъмните ивици на студените течения. Край скалите плаваха няколко рибарски лодки. Шамандури бележеха къде са спуснали кошовете за омари. Над нея се рееха и крещяха чайки. Няколко пешеходци се катереха един по един към вилата, следваха неразличимите очертания на крайбрежната пътека. Въздухът беше лепкав и горещ.
У Джуди беше преписала стихотворението на ръка. Винаги носеше дневника със себе си. Сега, седнала под топлите лъчи на слънцето, за първи път имаше и двете. Ядеше сладки и препрочиташе стихотворението. Вече беше започнала да запомня наизуст някои откъси, особено фразите, които разпознаваше от дневника като мисли към стихотворението, докато се беше оформяло в ума на майка й. Колкото й да ги препрочиташе, последните стихове носеха смъртоносен удар.
Първите четири строфи описваха битката между дрозда и гущера, която бяха наблюдавали в запуснатата градина в Уордли. Думите връщаха шока от борбата на живот и смърт. Тя си спомни как клюнът на дрозда мушкаше и раздираше, помнеше и все по-отчаяните опити на гущера да се защити. По-лошо — стихотворението я накара да си спомни съучастничеството си в това убийство. Беше искала да се намеси, но Кърстен я беше спряла. „Така е в природата. Случва се непрекъснато. С тази разлика, че този път го видяхме“.
И тя го бе приела и беше останала да гледа.
Истинските изненади идваха в петата строфа: