Рибарските лодки се отдалечаваха, вдигнали кошовете. На запад се събираха големи купести облаци, на места морето беше черно. Седнала със свити колене, Сам се любуваше на гледката, някак изненадана, че е същата като сутринта, когато бе тръгнала за Полуитик. Беше й леко, все едно се носеше. През последния час се бяха променили цели светове.
Птицата убийца вече имаше лице. Възрастно гордо лице. Лицето на Даяна.
Трябваше да е тя.
Кракът на педала, когато беше убит Антъни с тънките гущерски крайници, беше нейният. И огънят беше убил съпруга на Даяна — това също очевидно не беше нещастен случай. Стихотворението на Кърстен даваше ясно да се разбере, че Даяна е убила два пъти. Собствената й смърт означаваше, че е убила и трети път. Тази птица убийца не грешеше.
И Раф я беше прикрил. Какъв избор бе имал? Не би могъл да предаде родната си майка, нали?
Към Гъл Котидж идваше някой. Джуди Сондърс. Какво ли искаше? Нищо в думите й сутринта не показваше, че тя осъзнава важността на стихотворението. Възможно бе обаче Сам да не беше успяла да скрие вълнението си и Джуди да се беше досетила, че се крои нещо. Сам се отпусна сред папратите и високата трева — точно сега не й се занимаваше с Джуди.
Трябваше да действа, и то бързо. Щом видя, че Джуди тръгва към селото, включи мобилния си телефон. Той я уведоми, че има девет пропуснати повиквания и че пощенската й кутия е препълнена. Набра Тревър. Той вдигна моментално:
— Сам, къде си?
Тя каза само:
— Имаш ли химикалка? Намерих „Птицата убийца“.
Тревър възкликна от радост, не го беше чувала да възкликва досега.
— Чудно! Чудно! Можеш ли да ми го пратиш? Това е фантастично! Не, прати ми го по мейла и ще го получа веднага. Господи, прекрасна новина! Къде го намери?
— Джуди Сондърс имаше копие.
Тревър изруга. Сам си представи как се бие по челото от яд.
— Разбира се! Защо не се сетих за нея? Няма значение. Пратих ръкописа преди два дни, но веднага ще се обадя на издателите. Това е страхотно!
— Тук нямам имейл, но ще ти пратя копие. Но за всеки случай… ами, за всеки случай, ако нещо се случи, дай да ти го продиктувам.
— Добре. Чакай… да му се не види, защо химикалките никога не пишат, когато ти трябват? А, тази пише. Добре, слушам.
Диктуването на стихотворението отне по-дълго, отколкото Сам очакваше, и телефонът й избибипка, за да й каже, че кредитът й свършва.
— Последните строфи… не ги видях през март.
— Точно за тях е искала да ме пита. Знаела е, че ще разбунят духовете. Искала е да е сигурна, че ще я подкрепя. Щях да го направя така или иначе.
— Да разбуни духовете? Какво значи това?
— Значи — внимателно почна Сам, — че майката на Раф е убила Антъни Джонс. — В слушалката се възцари смаяно мълчание. Сам продължи: — Даяна вероятно е убила и съпруга си. Пожарът не е бил нещастен случай. Поне Кърстен е мислела така. — Още смаяно мълчание. — Затова ти е казала, че стихотворението ще донесе неприятности. И затова са я убили. Даяна я е убила, та стихотворението да не види бял свят и тя да не влезе в затвора.
Тревър като че ли се разкашля; явно нямаше думи.
Сигурно щеше да му трябва време да свикне с новината, но Сам нямаше време да се прави на бавачка. Така че каза:
— Вече имаш стихотворението, това е важното. Ще ти звънна.
— Да, но…
— Извинявай, Тревър. Трябва да свършвам. — И затвори.
Без да обръща внимание на пропуснатите повиквания, веднага влезе в пощенската кутия. Имаше две съобщения от Мик — той все по-настойчиво я молеше да се свърже с него и повтаряше, че й вярвал. Преди два часа това щеше да означава много за нея, но сега — сега всичко се беше променило. Скоро всички щяха да й повярват. Тя му прати съобщение да й се обади и той го направи след по-малко от минута.
— Здрасти, Мик. Благодаря, че се обаждаш. Почти ми свърши кредитът и…
Той я прекъсна, думите му се заизсипваха една след друга:
— Дължа ти извинение, Сам. Чух как Раф говори по телефона. Ти си в опасност. Някой иска да…
— Да, знам. Знам даже и кой.
— Така ли?
И Сам му каза. Наложи се да обяснява доста и му прочете стихотворението два пъти, но той не беше толкова поразен като Тревър. Това, което беше чул от разговора на Раф по телефона, явно го беше подготвило.
— Леле — каза той, когато тя свърши. Реакцията му изглеждаше нормална. — Знаех си, че има нещо. Но майката на Раф… това е малко неочаквано.