Изведнъж Сам си го представи как се хили.
— Чакай, сетих се нещо. Смяташ ли, че Даяна караше колелото? Дърта обирджийка?
— Тя наистина е стара, Мик. И не е супержена. Може обаче да е бил шофьорът й, Крейг. А и тя има доста връзки, така че едва ли е било трудно да намери кой да й свърши мръсната работа.
— Какво ще правиш сега?
— Каквото е искала Кърстен естествено. Вече се погрижих стихотворението да бъде публикувано. Но това ще отнеме време. Мисля да го пусна в интернет, така че всеки, който иска, да може да го прочете. — Замисли се за миг, после добави: — Сега остава само да отида в полицията. — Сигурно и Кърстен би искала същото.
— Къде си, Сам? Ще дойда в полицията с теб. Не е зле да отидеш с адвокат. Само стихотворението може би няма да е достатъчно убедително. Мога да им повторя думите на Раф. Освен това Даяна вече знае, че си я разкрила, и сигурно те е взела на мушка.
— Знам. Но Гъл Котидж е на три часа с кола от Ексетър и на шест от Лондон. И съм сигурна, че никой от роднините на Даяна не живее наблизо. Ако отида в полицията веднага, мога да дам показания, преди някой да ме спре. Ще ти се обадя, като свърша.
— Наблизо няма ли някой, който да отиде с теб? Просто за всеки случай.
— Има — каза Сам и се зачуди как не се е сетила досега. — Ще помоля баща ми.
Сам беше толкова погълната от стихотворението и телефонните разговори, че не беше забелязала промяната в небето. Докато говореше с Тревър и Мик, облаците, които се бяха струпали на западния нос, бяха станали заплашително оловносиви и беше станало по-студено. Тя стана и тръгна надолу към Гъл Котидж. Тъмните облаци скриха слънцето.
Обади се в Менверен и както се беше опасявала, никой не вдигна.
— В Гъл Котидж съм и трябва да отида в полицията — каза тя на безстрастния телефонен секретар. — Ще ти обясня, като се видим, но моля те, ела да ме вземеш колкото се може по-бързо. Спешно е. Наистина спешно. Мерси. — Можеше само да се надява Дейви да си проверява съобщенията.
Кредитите в телефона й свършиха, така че дори не можеше да се обади на местната фирма за таксита.
Можеше единствено да чака.
Заваля дъжд — на едри капки. Тя грижливо прибра дневника и стихотворението в чантата си, после си облече пуловер. А сега какво? Можеше да направи само едно. Извади челото от калъфа, седна в средата на стаята и изсвири няколко упражнения. За първи път от много време музиката не се съпротивляваше. Цялото й тяло откликваше на прииждащите и оттеглящи се ноти, все едно и то беше инструмент също като челото и лъка в ръцете й. С лекота премина към пиесата, която за първи път беше слушала с Кърстен преди толкова години: сюитата на Бах в сол мажор, по която работеше за „Фробишър“. И докато свиреше, а сухата земя отвъд прага потъмнявате от дъжда, си спомни думите на Григори на последния им урок: „Понякога, Сам, когато кладенецът пресъхне, трябва да почакаш отново да завали“ и се зачуди що за странно унгарско вълшебство го е накарало да избере тази метафора. А после, докато музиката се носеше около и през нея, си представи как майка й я слуша и разбра, че когато беше прочела „Птицата убийца“, ей сега, на хълма, гледащ към морето, гласът на Кърстен беше изричал думите. Силният звучен глас, който не успяваше да чуе от седмици. А със звука на майчиния си глас в ушите си тя можеше да се отдаде на музиката по начин, който се боеше, че е изгубила завинаги.
И й се отдаде. Музиката я завладя и тя полетя.
Спря да свири и се облегна назад. Цялото й напрежение, всичките й емоции бяха изчезнали, бяха я оставили изстискана и изпълнена едновременно. Вдигна очи и видя, че Дейви стои на прага. Нямаше представа откога я слуша. Остави лъка.
На лицето му цъфна топла усмивка.
— Добра си, Сам — каза. — Много си добра.
— Благодаря, татко.
Той влезе. Дъждът навън вече се лееше, силен, изпълваше канавките, напояваше спечената пръст.
— Мислех, че си се прибрала в Лондон — каза той.
— Не исках никой да знае къде съм.
— Криеше ли се?
— Нещо такова.
— А какво е това с полицията, проблеми ли имаш?
Тя стана и отиде до него.
— Не. Става дума за мама.
— За Кърстен?
Тя кимна.
— Не се е самоубила, татко. Убили са я.
— О, Сам! — Мъчно му беше за нея. — Знам, че мислиш така, но разследването…