— Сега е различно. Имам доказателство. Ще го занеса в полицията.
— Сигурна ли си?
— Мама е знаела, татко. Всичко е тук, в ето това стихотворение. Щяла е да изобличи някого и затова са я убили.
Нещо в увереността, с която говореше, го убеди. Той въздъхна тежко, все едно беше носил страшен товар месеци наред.
— Никога не съм мислил, че би посегнала на живота си. Тя не беше такава. Имаше си трески за дялане, но беше борец. — Прегърна я през раменете и я притисна до себе си. — Като теб, Сам. Всички се съмняваха, но ти не се предаде заради нея, нали?
Сам се опита да сдържи сълзите си.
— Трябва да се погрижим убиецът да не се измъкне. Нали, тате?
— Да, Сам. Кой е убиецът?
— Ще ти разкажа всичко по пътя към полицейското управление. Вече няма начин да не ми повярват.
19.
Джони си наля половин чаша чисто уиски, после, без да я докосне, я остави на бюфета. Когато земята се разтваря под краката ти, е по-добре да си с бистра глава.
Първо си беше помислил — беше се надявал всъщност — обаждането на Сам да е шега или поне признак, че бедното момиче си е изгубило ума. Но един поглед към Мириам му беше достатъчен, за да го убеди, че всичко това е ужасно, смъртоносно сериозно.
— Какво става? — попита. Отдалеч чуваха работниците, които вадеха подовите дъски от кулата, за да ги подготвят за реставрация.
— Трябва да говоря с Раф — каза Мириам. Трепереше.
— Не можеш ли да говориш с мен? Аз съм ти съпруг.
— Трябва да говоря с Раф — повтори тя като зомби.
И тогава телефонът иззвъня. Беше Раф, така че стана както тя искаше. На Джони му се стори, че Раф говори повече, но накрая Мириам затвори и каза съвсем спокойно:
— Джони, трябва да ти кажа нещо.
— Ами давай.
— За… за смъртта на баща ми. — Не смееше да го погледне. — Искам да ти кажа, преди… преди нещо да се случи с майка ми.
Той я хвана за ръка и седна до нея на дивана. Докато слушаше историята за двете объркани и уплашени дечица, го изпълни непреодолимото желание да й помогне, представяше си какво е преживяла в деня, когато баща й е бил убит.
— Бедничката ми — каза и я прегърна. Питаше се защо не му го е разказала преди.
— Не исках да те товаря с това — каза тя с разтреперан глас. — С Раф живяхме с тази тайна толкова време… — Той почти й вярваше.
Съчувствието обаче се превърна в неверие, а после в отвращение, когато тя стигна до смъртта на Антъни. Брат му е бил убит? Джони стана и я остави да седи на дивана сама и скована. Тя трепереше неудържимо, но да я прегърне сега беше все едно да пъхне ръка в буркан с тарантули. Някъде — далеч, в по-нормален свят — един от работниците си подсвиркваше „Ке сара, ке сара“.
— Даяна е убила брат ми?! — Той почти се задави. — И ти си я прикрила?!
Мириам го гледаше с големите си безизразни очи, опитваше се да спечели съчувствието му, но той вече възприемаше само част от думите й. Тя искаше разбиране и прошка. Но най-лошото — искаше уверение, че той я обича. А той не можеше да се преструва повече. Нуждата й го задушаваше. Заслепяваше го. Зависимостта й беше замъглявала ума му твърде дълго, но сега мъглата се беше разсеяла, той си спомни… и се отврати. Кърстен беше знаела.
Мислите му полетяха към последната им среща, когато беше отишъл да я види през март в наетия й апартамент в снежния Кънектикът. Бяха говорили както обикновено, леко и приятелски. И този следобед във временното си жилище, докато късният зимен сняг се стелеше тежко на земята навън, тя му беше доверила историята на проваления си брак.
Не го беше планирала.
— Това е между мен и Раф — каза.
— Но ти още го обичаш?
— Винаги ще обичам Раф.
— Тогава какъв е проблемът?
— Не се ли досещаш, Джони? Никога ли не си се чудил за Даяна?
— За Даяна ли?
— Сигурно си подозирал нещо. Не си ли се чудил за нещастния случай с Антъни?
— За какво говориш?
И тя му разказа теорията си за Даяна. Не бяха нужни много думи, за да преобърнат света с главата надолу.
— Виж — каза тя с крива усмивка, — това не е типичното оплакване на снаха от свекърва й. Не са много жените, които откриват, че свекървата им е убийца.
Джони беше смаян. Смаян от това, което му казваше, и още повече от лековатия й тон. Но черният й хумор вероятно беше единственото, което я беше крепило през изминалите месеци.