— Не! Не, разбира се! Кълна ти се!
— Тогава как е разбрала?
— Не знам!
— Лъжеш — каза Джони. Този път беше констатация, лишена от всякакви емоции. Вече не го интересуваше, че жена му го лъже, вече не го интересуваше, че го беше излъгала, когато говориха пролетта, и че лъжите й бяха довели до смъртта на жена, която обичаше и уважаваше. Вече дори не го интересуваше, че донякъде целият им брак беше измама, защото Мириам беше решила да не му доверява единствения определящ факт от детството си — истинските обстоятелства за смъртта на баща й.
А причината тази увереност да не е толкова трагична, колкото се очакваше, беше, че го освобождаваше. Духът скъсваше невидимите окови. От години не изпитваше истинска привързаност към Мириам, а още повече време беше минало, откакто я беше обичал. Не можеше да си спомни каква беше тази любов. Освен няколко забежки — които не се брояха, защото не представляваха реална заплаха за брака им, — той й беше останал верен, защото просто беше такъв човек. Винаги беше знаел за зависимостта й, зависимост, която преминаваше отвъд физическата слабост, неспособността да има деца и осакатяващите главоболия. Знаеше, че когато тя му казва, че той е целият й живот, това е вярно. Но също така беше разчитал на нея, на способността й да се справя с практическите аспекти на живота му. Да му осигури семейство и дом, което беше най-важно за него. Макар че ако беше по-щастлив в брака си, ако имаше истинско семейство, за което да се грижи, а не невъзможните Хаус — дали къщата щеше да е толкова важна за него? Толкова важна, че си беше затворил очите пред убийство.
Но всичко това беше вече минало. Бракът му беше приключил, освен на документи и дори това да значеше, че ще загуби и Уордли, ами… той изведнъж почувства, че е готов за ново начало.
— Спри да ревеш, Мириам. Ще се обадя в полицията.
— Защо? — попита тя и го погледна с просълзените си очи.
— Знаеш, че трябва. Преди да пострада още някой.
— Чакай. Недей да бързаш. Помисли за вестниците, за скандала. Това ли искаш?
— Няма да прикривам майка ти.
— Какво ще им кажеш?
— Истината, за бога!
— Няма нужда да им казваш всичко. Чуй ме, кажи им за Кърстен, това що е достатъчно да спре Даяна. Но не им казвай за Антъни. Все още можем да запазим Уордли.
— Ние ли?
— Моля те, умолявам те. Не зачерквай всичко. Почакай да се успокоиш и да почнеш отново да виждаш нещата ясно. Залогът е прекалено висок.
Джони се поколеба. Но не можеше да си позволи да чака и да размишлява, не и този път. Веднъж вече беше пропилял шанса да спре убийствения импулс на Даяна и не смееше да рискува втори път. Имаше усещането, че ако сега действа смело, може да изтрие част от вината от предишното си мълчание. Мириам знаеше колко е важен за него Уордли. Ако изчакаше, може би пак щеше да успее да го манипулира.
— Прекалено е късно за това. Майка ти трябва да бъде спряна, преди да убие още някого. Преди да разбере за Сам.
— Просто почакай, моля те!
— Не.
Мириам въздъхна тежко, предаде се и се отпусна на облегалката на дивана. Изглеждаше истински изтощена.
— Добре, Джони. Прав си. Трябва да защитим Сам.
Беше я нарекъл Мириам. Не Мири. За него тя вече никога нямаше да бъде Мири. Беше се случило най-лошото, точно както знаеше, че ще стане някой ден. Нямаше смисъл да се мъчи да преследва невъзможното. Трябваше да се стегне и да се изправи пред новото си странно бъдеще в самота.
Той си мислеше, че тя е крехка и слаба — всички мислеха така, — но щеше да се изненада колко е жилава, когато се налага. Всичко по реда си обаче. Тя се качи в банята, изми се и си оправи грима, после облече по-официални дрехи — семпла сива пола и тъмносиня блуза. От опит знаеше, че с подходящ външен вид е по-лесно да играеш каквато и роля да ти налагат обстоятелствата.
И когато полицейската кола спря пред къщата, Мириам отново беше спокойна. Хладнокръвна, спокойна и много съсредоточена.
Нещата не се развиваха, както очакваше Сам. Представяше си по-силна реакция, когато с Дейви влязоха в полицейското управление с нейното разкритие — „Идвам да съобщя за едно убийство“. Беше очаквала да се завъртят колелца, да има енергия и целеустременост. Но вместо това й се наложи да чака безкрайно дълго, докато дежурният запише подробностите коя е и къде живее, които нямаха никаква връзка с това, което искаше да им каже. Дори когато най-накрая отиде да говори с по-висш служител, той се държа така, все едно си говорят неофициално, приятелски и обнадеждаващо, но в никакъв случай спешно. Детектив сержант Дженкинс беше усъвършенствал изкуството да изразява едновременно съчувствие и дълбока скептичност. Под подробния му разпит Сам усети как историята й започна да се разбрида по ръбовете, после как опасно заплашва да се разпадне напълно. Не че тя се съмняваше в истината на думите си, нито за миг, но осъзна, че едва ли ще пратят полицейска кола с включена сирена в Ексетър да арестува Даяна и да я завлекат с писъци в затвора на основата на това, което им казваше тя. Дали и Кърстен беше знаела, че ще стане така? Затова ли беше решила да оповести теорията си в стихове?