— Значи основното ви доказателство — каза сержант Дженкинс, професионално любезен още от самото начало, — е стихотворението? Така ли? — Произнесе думата „стихотворение“ все едно беше нещо, за което трябват клещи за език и което определено не може да е доказателство в разследване за убийство.
— Вече ви казах — каза Сам. — Майка ми е щяла да използва стихотворението, за да изобличи Даяна Хаус…
— Която е нейна свекърва — каза Дженкинс.
— Да, за да изобличи свекърва си. Смятам, че е щяла да отиде и в полицията. Затова Даяна я е убила.
— Заради стихотворението. Разбирам. А после синът й, адвокатът Раф Хаус, е дошъл с кола от Лондон и е маскирал нещата като самоубийство.
— Той или някой друг — каза Сам. — Взел е стихотворението и е откъснал от дневника й една страница, за да прилича на предсмъртно писмо. — Гадеше й се, гадеше й се, защото не й вярваха. Репутацията на Раф беше поредният препъникамък. Известен адвокат от уважавана кантора едва ли беше гражданин, от когото сержант Дженкинс очакваше да възпрепятства правосъдието. Отвън дъждът, който беше завалял, докато Сам свиреше на чело в Гъл Котидж, не спираше.
— Значи така — каза накрая сержант Дженкинс. — Ако обичате, изчакайте тук, госпожице Бозуин. Ще изпратя полицай Чърч да снеме показанията ви.
И стана.
— А после какво? — попита Сам. — Ще говорите ли с Даяна Хаус?
— Първо ще вземем показанията на господин Хаус и сестра му — спокойно каза Дженкинс. — Може би утре.
Утре или другата седмица. Или никога.
— Те ще отричат — каза Сам.
— Трябва да действаме последователно — каза Дженкинс. — Не се тревожете, госпожице Бозуин, можете да сте сигурна, че всички процедури ще бъдат спазени.
Сърцето й се сви. Това значеше, че ще правят всичко по учебник, за да са сигурни, че са покрити, и че щяха да отлагат докато… докато какво? Докато Даяна не удареше отново? А коя беше най-вероятната й следваща жертва? По дяволите глупавият й оптимизъм! Всичко изглеждаше толкова ясно, докато седеше на хълма над морето със стихотворението в ръка и Мик й казваше по телефона, че й вярва.
Полицай Чърч се оказа ниска добросъвестна млада жена с тежък бретон и лунички. Явно беше с много нисш чин и категорично не беше очарована от задачата си. Беше ясно, че нито за миг не вярва, че показанията, които й е наредено да запише, ще доведат до започването на разследване за убийство. Нямаше да рискува доверието на колегите си, като си спечели репутацията на наивница. А Сам знаеше, че щом показанията й се записваха от някой толкова ниско в йерархията, историята й не се приема сериозно.
И за двете началото беше лошо. След двайсетина минути Сам вече беше убедена, че всичко това е загуба на време. Мислите й блуждаеха. Защо толкова лесно бе повярвала на Мик? Може да я беше насърчил да иде и да разкаже версията си на полицията, защото знаеше, че няма да й повярват. Ако работеше с Раф, значи участваше в непрестанните машинации на втория й баща да опази Даяна от закона. Ами Джуди? Защо Джуди беше дошла да я търси в Гъл Котидж веднага след като й бе дала стихотворението? Джуди и Раф се познаваха, така че беше възможно и тя да е замесена по някакъв начин.
Дъждът валеше все по-силно, сива безрадостна завеса. Сам потрепери, после осъзна, че полицай Чърч е повторила последния си въпрос поне два пъти.
— Извинете — каза Сам. — Бях се замислила. Какво казахте?
Въздишката на полицай Чърч намекваше, че щом Сам не си дава труда да внимава, лично тя не вижда защо си губят времето.
— Питах ви защо мислите, че майка ви е искала да си изясни нещата с вас, преди да публикува стихотворението. Това е доста необичайно.
Сам се вгледа в безстрастните очи на полицай Чърч и търпението й преля. Каза рязко: