Сам се изправи и каза:
— Трябва да тръгвам.
— Ти оправи ли се с ключовете? — обърна се Лола към Раф. Все още не беше обърнала никакво внимание на Сам.
— Лола — каза Раф, — не мисля, че моментът е подходящ.
— Ключовете ли? — попита Сам.
— Да — спокойно каза Лола, с очи, вперени в Раф. — След като тази къща повече не е твоя, не е редно да имаш ключове. Никой друг няма.
Сам се поколеба, оставяше на Раф време да се намеси. Той изглеждаше нещастен и засрамен, но не срещна погледа й и не каза нищо.
— Раф? — каза Лола.
— Може да ми ги върнеш и по-късно — каза той.
„Жестоко — помисли си Сам. — Значи без повече преструвки“.
— Мога и сега. — Бръкна в чантата си, извади ключодържателя си и свали двата ключа. — Вземи си тъпите ключове.
Остави ги на стъклената маса.
— Сам — каза Раф, — няма нужда да преиграваш.
— Майната ти! Всъщност съм направо самото спокойствие.
— О — обади се Даяна, която мразеше всякакви конфликти и винаги бързаше да ги заглади с нежно връщане към нормалното. — Не знам за вас, но аз съм доста гладна.
— Ще направя бъркани яйца — каза Раф. — Сам, ще останеш да хапнеш, нали? Има и пушена сьомга.
— Не, благодаря. — Вече беше стигнала до вратата към антрето. — Щом като това вече не е моя къща, просто ще си събера каквото е останало.
Раф я настигна на стълбите.
— Сам, моля те. Не искам да се караме. Знаеш, че винаги си добре дошла тук. Просто първо трябва да ми се обаждаш. Съжалявам заради Лола, но… ами, в момента нещата са малко деликатни.
— Деликатни? — Сам едва не се изсмя. — Неподходяща дума, Раф.
— Знаеш какво имам предвид.
— Не ми пука какво имаш предвид.
И изтича на втория етаж, където преди беше нейната спалня, и извади изпод леглото една кутия.
Основно снимки. Нищо друго не беше важно. Но беше прекалено тежка, за да я вземе наведнъж.
Слезе долу и видя, че Лола е заобиколена от почитатели, Тревър и Джони се състезаваха в остроумие и чар. Даяна, доволна от възстановената хармония, им се усмихваше снизходително. Гласовете от кухнята в сутерена издаваха местонахождението на Раф и сестра му. Сам вече нямаше ключове, така че трябваше да му каже, че ще се върне за останалите си вещи. Заслиза към сутерена.
На половината път чу как Мириам пита:
— У теб е, нали?
— Не ставай смешна — отвърна Раф.
— Там пише ли нещо за… за семейството? — упорстваше Мириам.
— Казах ти, че не… О, Сам. — Хвърли й бърз поглед: колко ли е чула? — Няма ли да размислиш и да останеш да хапнем?
Не, щеше да си тръгне веднага. Той настоя да й повика такси. Така щяла да може да си вземе целия багаж. Тай също би я закарал, но бил пил прекалено много. Тревър и Джони също. Сам не възрази. Нямаше търпение да се махне от тази къща, къща, пълна със спомени за щастливи мигове и с настоящето, изтъкано от компромиси и лъжи.
Но Мириам беше казала: „У теб е, нали?“
Раф се беше ядосал. Сигурен знак, че лъже.
Беше само въпрос на време Сам да се върне.
Което всъщност направи, с риск да си строши врата, докато се катереше по стената — заради настояването на Лола за ключовете и хлъзгавото измъкване на Раф да вземе нейна страна. А може би беше доволен, че Лола му върши мръсната работа. Може би имаше свои си причини да не иска Сам да има свободен достъп до дома му. Може би той беше подучил Лола.
Разтърка очи. Понякога се чудеше дали взима рационални решения, или ужасът от смъртта на майка й замъглява преценката й. Каквито и да бяха причините, сега беше заклещена в кабинета на Раф, не можеше да го претърси както трябва, докато Лола се забавляваше с онзи красив младеж, който, изглежда, беше стажант в кантората на Раф. Хрумна й, че нищо не я спира да връхлети без покана при веселата двойка и да продължи да търси — нищо, освен гордостта й, която отказваше да има нещо общо, което дори бледо да напомня на това да иска помощ от Лола.
Просто трябваше да изчака.
Оттатък тапата на шампанското изгърмя и Лола изписка.
— О, по цялата ми рокля!
— Съжалявам.
— Може да го оближеш, ако искаш.
— Не, блато даря.
— Както искаш. Аз и без това ще я сваля.