Докато караше по моста над реката по познатия маршрут към вкъщи, се опита да си представи какво ли би било да е омъжена. На „Фулъм Роуд“ тротоарът беше разширен и улицата ставаше непроходима за натовареното движение. Този участък винаги я караше да затаи дъх и да се опита да направи малката си кола дори още по-тясна, за да се промуши между загражденията, които вече бяха почервенели от излющената боя на по-големите автомобили. Може би ако беше омъжена, съпругът й щеше да шофира. Имаше такава вероятност, ако съдеше по двойките, които познаваше.
Прибра се в апартамента си в един часа. Когато светна лампата във всекидневната, видя все още неразопакования си куфар. Отиде в кухнята да си направи чай, но откри, че е забравила да купи мляко по пътя от метрото. На мивката лежаха чашата и чинията от закуската й от преди два дни, когато бързаше за летището.
Въздъхна. Нямаше значение. На другия ден беше събота и щеше да поспи колкото си иска. Можеше да си чете вестника в леглото, докато радиото работи тихо, нямаше кой да наруши спокойствието й.
Нещата никога не ставаха точно както ги беше планирала. Най-напред трябваше да се облече и да излезе да купи мляко. Сетне, когато се настани в леглото с вестник и пълен чайник, телефонът звънна.
Едва след това последва един час на съвършено усамотение. Водещата статия във вестника, както и в много други издания, беше посветена на шейсетгодишния юбилей от примирието през 1918 година. Имаше интервюта с ветерани и коментари на историци. Елизабет я прочете с известно отчаяние — темата й се струваше прекалено обширна, тежка и отдалечена от нея. Но въпреки това нещо в текста я разтревожи.
Следобеда отиде с колата до Туикенам. Счетоводителят на компанията я беше посъветвал да кара голяма фирмена кола. Според него това щяло да впечатли клиентите и да намали данъчните тежести. Елизабет си беше купила лъскав шведски автомобил, който бързо набираше скорост, но пък трудно палеше.
— Прекалено много работиш, това ти е проблемът — каза майка й, докато разливаше чай в сервиз, украсен — колкото и невероятно да беше — с розови цветове върху клонки от орлови нокти.
Франсоаз беше около шейсет и пет годишна, хубава жена със сбръчкано нежно лице, по което пудрата понякога стоеше на петна, защото късогледството й пречеше да я нанесе равномерно. От нея се излъчваше известно достойнство, което се дължеше на осанката и строгите й сини очи. И макар заради посивелите си коси да приличаше на баба, кожата и чертите й издаваха каква е била преди; отпред косата й все още беше русолява, а от откритите линии на състареното й лице все още надничаше средната възраст, дори детството.
Разговорите с майка й протичаха предсказуемо до един определен момент. Естествено, Франсоаз искаше дъщеря й да е щастлива и да не изглежда уморена, когато й гостува, но за разлика от Линдзи не смяташе, че това може да се постигне с брак. Тя самата се беше омъжила за пияница на име Алек Бенсън, който се беше разочаровал, че Елизабет не е момче и малко сред раждането й беше изчезнал в Африка да преследва някаква жена, с която се бе запознал в Лондон. Връщал се беше от време на време и Франсоаз търпеливо го бе приемала обратно, когато нямаше къде да живее. Не беше спряла да го обича, но се надяваше дъщеря й да намери нещо по-добро.
На бюфета имаше снимка на Елизабет на три години в ръцете на баба й. Семейната легенда гласеше, че тя бе обожавала внучката си, макар за Елизабет да беше смущаващо, че няма никакъв спомен за тази жена — беше починала година след като снимката е била направена.
И ето я сега на фотографията, без съмнение излъчваща нежност, макар тази несподелена любов да се струваше на Елизабет притеснителна и призрачна.
— Четох статия за годишнината от Примирието — каза тя на Франсоаз, която беше проследила погледа й.
— Да, всички вестници пишат за това.
Елизабет кимна. Знаеше малко за баба си и дори още по-малко за дядо си. Майка й от време на време споменаваше за участието му в „ужасната война“, но Елизабет почти не й обръщаше внимание. Вече бяха на етап, в който й беше неловко да пита за него, защото това щеше само да покаже колко е незапозната с фамилната си история. Но нещо в статията за войната я беше развълнувало, сякаш беше докоснала някаква тревожна и любопитна част от нея, свързана със собствения й живот и решенията, които бе взимала.