— Да ви нося ли вече кафето — попита Лука.
Пътят се плъзна надолу към Дувър и направи широк завой по брега над мрачното сиво море вляво. Елизабет се изпълни с някаква детинска радост, когато зърна водата; беше началото на ваканцията и краят на Англия. В четвъртък вечер през зимата това беше като да прекосиш тайно границата.
Както я бяха упътили, мина под високите кранове, качи се по рампата и слезе по тесни маркирани алеи, надничайки иззад листа хартия, който един мъж от някакво гише беше залепил на предното й стъкло. Махнаха й да отбие към едно празно пространство. Слезе от колата и усети морския вятър да разбърква косата й. Вляво от нея по разчертаните коридори на пристанището бяха спрели два тира и десетина по-малки камиона — този граничен пункт не беше особено популярен. Купи си от магазина карта на Североизточна Франция и още една на магистралите в Европа, която щеше да й помогне да стигне до Брюксел.
Когато се качи в тресящия се ферибот, Елизабет извади книгата и очилата си и още един пуловер, в случай че решеше да излезе на палубата. С удоволствие избяга от дизеловите пари на огромните камиони и се качи по стръмните стълби към пасажерските палуби.
Струваше й се, че действа малко самонадеяно. За всичките си трийсет и осем години беше хвърляла само по някой поглед към случайно срещнат мемориал или предаване за войната и сега не знаеше какво да очаква. Как ли е изглеждало „бойното поле“? Дали теренът е бил предварително подготвян и позициите на воюващите страни са били разчертани? Сградите и дърветата не са ли пречели? Може би хората, които сега живееха по тези места, бяха чувствителни на военната тема; сигурно не биха се очаровали от пристигането на някаква досадна туристка, която да се рови из миналото им като зяпач, снимащ самолетна катастрофа. Най-вероятно, мислеше си тя, не знаят нищо за войната. Била е много отдавна. „Коя битка?“ — ще попитат. Единственият й познат, който проявяваше интерес към тази тема, беше неин някогашен съученик; странно отнесено момче с хриплив глас, което беше много добро по алгебра. Дали историята беше още там и я очакваше, за да й се разкрие, или вече беше заличена? Справедливо ли беше да очаква шейсет години след събитието — по прищявка на човек, който никога преди не се беше интересувал от това — една страна старателно да разкрие миналото си пред аматьорския й поглед? Франция вече до голяма степен приличаше на Англия: небостъргачи, индустрия, заведения за бързо хранене и телевизия.
Приглади косата си назад, оправи си очилата и извади книгата, която Боб на Айрин й беше дал. Вървеше й трудно. Изглежда беше писана за посветени, хора, които вече познават терминологията и знаят всичко за различните военни подразделения; напомняше й за списанията за авиация, които някога й купуваше баща й при последния му опит да я превърне в сина, когото винаги беше искал. Въпреки това дори и в най-сухите части на книгата, в която кротко се изброяваха статистически данни и географски понятия, се намираше по нещо, което да задържи вниманието й. Най-красноречиви бяха снимките. Една от тях беше запечатала момче с кръгло лице, което гледаше напрегнато към камерата. Това е бил неговият живот, неговата действителност, помисли си Елизабет, реална като нейните бизнес срещи и любовните й афери; като баналната атмосфера в салона на ферибота, позната на всеки съвременен британски турист. Ужасът и надвисналата смърт бяха съвсем истински и неизбежни за него както нейните питиета в бара, нощта в хотела, която й предстоеше, и всички останали дреболии на мирния живот, съставляващи спокойното й всекидневие.
Макар че баба й беше французойка, тя не познаваше добре страната. Затърси в ума си френски думи, когато безизразният полицай на пристанището пъхна ръка през прозореца на колата й и зададе няколко бързи гърлени въпроса. Големите камиони разтърсиха кея; нямаше други коли, прекосили посред зимата океана към студения, мрачен континент.
Излезе от Кале и пое по пътя на юг. Мислите й се насочиха към Робърт. Представи си нощта, която ще прекарат в Брюксел. Много го биваше да намира ресторанти, където няма да види нито един познат и където можеха да си говорят, без да бъде постоянно нащрек. Не че някой го беше грижа; повечето дипломати и бизнесмени, които отсъстваха дълго от домовете си, също си бяха намерили по нещо. При Робърт неудобството беше, че и жена му, и любовницата му бяха в Англия. Това накара Елизабет да се засмее. Типично за неговата непрактичност. Причината да не иска никой да ги вижда беше чувството му за вина. За разлика от по-светските си събратя, които забавляваха любовниците си на разноски на фирмата, запознаваха ги с приятелите си, а понякога и със съпругите си, Робърт се правеше, че Елизабет не съществува. Това не й харесваше чак толкова много, но имаше план как да го промени.