Избра хотел в град Ара, в който Боб й беше казал, че има множество военни гробища и бойни полета. До него се стигаше по тясна странична уличка, която излизаше на тих площад. Мина през металната порта и пое по чакълената пътека към главния вход. Влезе вътре. Вдясно видя ресторант с приглушена светлина, където пет–шест души седяха по един на маса сред множеството незаети места и вечеряха под акомпанимента на потракването на приборите в порцелана. Приведен сервитьор ги наблюдаваше от входа на кухнята.
Рецепцията се помещаваше в една ниша под стълбището. Жена с коса в стоманен цвят, завита на кок, остави писалката си, вдигна глава и я погледна през дебелите стъкла на очилата си. Имаше свободна стая със самостоятелна баня; по-късно щели да й занесат куфара горе. Ще вечеря ли в хотела? Елизабет отказа. Взе сама малкия си куфар и тръгна по дълъг коридор. Светлината от няколкото крушки на тавана ставаше все по-слаба, колкото повече се отдалечаваше от стълбищната площадка. Накрая намери номера на вратата. Стаята беше просторна, върху оригиналната боя от деветнайсети век бяха налепени дръзки тапети. Драпериите на балдахина около леглото трябваше да й придадат атмосферата на султански дворец, макар че овалните порцеланови дръжки на вратата и нощните шкафчета с мраморни плотове бяха останали недокоснати от ориенталския стил. В стаята миришеше на влажен картон или на тъмен тютюн от по-ранни десетилетия, примесен със сладникавия аромат на някакъв одеколон отпреди войната или може би всичко това беше просто опит да се прикрие някоя авария във водопровода.
Елизабет излезе в нощта. Когато стъпи на главната улица, видя площада с гарата вдясно и върха на катедралата или на някоя друга голяма църква пред себе си. Без да изпуска кулата от очи, тя тръгна през тесните улички и затърси някое приятно местенце, където да хапне и където сама жена нямаше да привлича вниманието. Накрая се озова на голям площад, който малко приличаше на площада в центъра на Брюксел. Опита се да си го представи изпълнен с британски войници, камиони и коне, макар да не беше сигурна дали тогава са имали камиони, нито дали все още са използвали коне. Хапна в едно препълнено бистро, пълно с млади мъже, които играеха футбол на маса. От тонколоната над вратата гърмеше поп музика. От време на време шумът се усилваше от рева на мотор, който някой младеж форсираше отвън.
Провери какво пише за Ара в книгата на Боб и откри данни за щабовете, снабдяването и множество объркващи номера и имена на полкове, батальони и командващи офицери. Сервитьорът й донесе херинга с картофена салата, които изглеждаха като от консерва. Сложи до чашата й и кана в стил рустик, пълна с червено вино.
Какво точно са правили в града? Беше останала с убеждението, че войните се водят в полето, на открито.
Отпи от виното. Какво значение имаше? Това беше просто спирка по пътя й към срещата с Робърт.
Прочете няколко страници от книгата и пи още вино. Комбинацията от двете събуди известна решителност в нея — ще проумее тази война, ще си я изясни за себе си. Дядо й се беше бил в нея. След като нямаше деца, поне трябваше да разбере миналото; трябва да знае чий род няма да продължи.
Сервитьорът й донесе пържола с огромна порция пържени картофи. Намаза месото с горчица и яде колкото можа. Гледаше как сокът от пържолата попива в картофите и те стават червени. Наслаждаваше се на малките детайли, които й хващаха окото, когато беше сама; ако имаше компания, щеше да говори и да преглъща, без да се оглежда.
Храната и виното я отпуснаха. Облегна се назад на пейката с червена тапицерия. Видя двама много кльощави и много високи младежи да й хвърлят погледи от бара и веднага се наведе към книгата си, за да не изтълкуват спокойствието й като насърчение.
Колебливата й решителност все повече се втвърдяваше. Какво значение имаше? Имаше, и то огромно. Имаше значение, защото собственият й дядо е бил в този град, на този площад — собствената й плът и кръв.
На следващия ден пое към Бапом, следвайки пътните знаци за Албер — град, за който Боб й беше казал, че също има исторически забележителности, а според книгата в него се намираше и малък музей.
Пътят до Бапом беше абсолютно прав. Елизабет се облегна на шофьорската седалка и мина почти на автопилот, като само лявата й ръка се опираше на долната страна на волана. Беше се наспала добре под балдахина, а силното кафе и ледената минерална вода в хотела й вдъхнаха необичайно усещане за доволство.