Почувства се както винаги в първите няколко минути край него — дезориентирана и нуждаеща се от увереност. Обясни му за колата и когато той спря да се смее, й каза, че е по-добре да отидат да я вземат, за да я приберат в подземния паркинг.
След половин час се върнаха в апартамента и можеха да продължат откъдето бяха спрели. Елизабет отиде да си вземе вана, а Робърт си качи краката върху масичката и започна да звъни на разни ресторанти.
Тя се върна във всекидневната облечена в черна рокля и готова за излизане. Той й подаде питие.
— Кълна се, че не съм слагал никакъв тоник вътре. Само показах етикета му на джина. Изглеждаш прекрасно.
— Благодаря. И ти не изглеждаш зле. С този костюм ли ще останеш, или ще се преоблечеш?
— Не знам. Не съм мислил по въпроса.
— Не може да бъде!
Той седна до нея на дивана, като преди това разчисти пространството между тях от книги и документи. Беше едър, висок мъж, с огромен гръден кош и натежал корем. Започна да гали Елизабет по косата и да целува блесналите й устни. Прокара ръка под полата й и простена в ухото й.
— Робърт, току-що се облякох. Престани.
— Ще ми развалиш настроението — каза той.
— Не се шегувам. И си махни ръката оттам. Ще почакаш малко.
Той се засмя.
— Но така ще се отпусна и вечерята ще ми е по-приятна.
— Робърт!
Беше направил бримка на чорапа й и беше размазал червилото й, но тя имаше време да поправи пораженията, преди да излязат. Помисли си, че той донякъде бе прав; щеше да им е по-лесно да говорят, ако бяха възстановили интимната си близост.
По време на вечерята той я попита какво е правила и тя му разказа за работата си, за майка си и за внезапния си интерес към баба си и дядо си. Докато говореше, всичко започна да й се изяснява. Беше достигнала възраст, в която вече не би трябвало да е последната, която ще умре; трябваше да има някой по-млад от нея, поколението на собствените й деца, които да се наслаждават на луксозната защита на усещането, че родителите, бабите и дядовците им все още са онази бариера, която ги отделя от собствената им смъртност. Но тя нямаше собствени деца и затова беше започнала да се обръща назад и да се замисля над съдбата на друго поколение. И тъй като животът му беше приключил, тя се чувстваше като негова закрилница, изпитваше почти майчински чувства към него.
Разказа на Робърт за гостуването си в дома на Айрин, където се запознала с Боб, който, ако се вярвало на Айрин, рядко излизал от кръчмата или букмейкърския пункт, но всъщност се оказал дребен мъж с птиче лице, дебели очила и пъргави ръце и й предложил да си избере между две-три книги в някаква стая, отрупана с лавици.
— Но нищо не можеше да ме подготви за това, което видях. За мащаба му. Мемориалът беше колкото Мраморната арка в Хайд парк, дори по-голям, и всеки сантиметър от него беше изписан. Сякаш е било вчера. Чистачът ми показа шрапнел, намерен в гората миналата седмица.
Робърт доля няколко пъти чашата й, докато тя разказваше, а когато си тръгнаха от ресторанта и поеха към централния площад, тя се почувства замаяна и отпусната. Брюксел изглеждаше такъв солиден град, паметник на ефективността на фламандската работна ръка, на доволството от големите порции, създадени от френското въображение, и най-вече на удоволствието от покоя.
Почувства се изкушена от мисълта, че монотонният живот не е задължително повърхностен; че гражданските умения се нуждаят от сериозно усъвършенстване, преди да бъдат предадени на следващото поколение. Когато поеха по една тясна улица, заваля. Тя усети как Робърт я побутва с ръка да се подслонят в едно кафе. Завиха зад ъгъла и изведнъж се озоваха на централния площад. Елизабет вдигна очи и видя през ситния дъжд осветените фасади на търговските сгради с блесналата позлата, огряна от меките светлини на площада.
В неделя следобед започна да усеща натиска на настъпващата неизбежна раздяла. Понякога й се струваше, че още с пристигането си е започнала да се бои от мига, в който ще си тръгне.
Робърт беше пуснал музика, лежеше по гръб на дивана и слушайки, крепеше пепелта на върха на цигарата си.
— Кога ще се оженим? — попита Елизабет.