В първата металната кутия Елизабет се натъкна на военна куртка. Извади я и я вдигна към светлината. Нищо не й говореше. Изглеждаше в добро състояние, твърдият шевиот беше непокътнат, а нашивките на ръкава си стояха. Имаше и метална каска, също така в добро състояние, ремъците си бяха на мястото, а външната й повърхност беше само леко одраскана. В дъното на кутията откри малък кожен комплект за писане с неизползван бележник и черно-бяла снимка на група войници, седнали по ризи в бронирана кола. На гърба й пишеше: „Тунис, 1943 — Безстрашната петорка (без Джарвис)“.
Погрешната война, погрешният човек. След всичко, което беше видяла, след всичките онези имена на огромната арка, те отново се бяха впуснали в същото безумие само двайсет години по-късно. Ако някога имаше син, какво й гарантираше, че и той нямаше да посвети години от зрелия си живот на това адско извращение?
Тръгна приведена към друга редица метални кутии. В първата откри още боклуци: някои от старите й играчки, сметки и делови писма, свързани с покупката на къщата.
Елизабет прекара над тях известно време, защото — макар и да бяха тривиални — я развълнуваха. Редици от числа, отразяващи дълга и лихвите, върху сини облигации от груба хартия с червени полета, цифри, напечатани на механична пишеща машина; подписи с черно мастило — все пренебрежими суми при изгодни лихви, които по онова време сигурно са изглеждали непосилни и не са давали мира на длъжниците. Във всичко това Елизабет виждаше семейството, независимо колко разпокъсано и несигурно беше то; виждаше дом, дете и предполагаемата решимост на родителите й — или поне на майка й — да положи усилия да поправи миналото. И с този незначителен дълг към някаква кооперация тя беше пожертвала личната си амбиция, пътуванията и мечтите си за по-добър живот. Въпреки всичко на Елизабет й беше трудно да разглежда живота си като резултат от жертвите на предишни поколения.
В третия метален сандък, почти на дъното, имаше пакет, омотан с канап, вързан на фльонга. Прахта, която го покриваше, полепна по пръстите и зъбите й. Дръпна връзката и пакетът се разпадна, изсипа съдържанието си в дланите й. Бяха някакви листове, писма и една тетрадка. Както и няколко цветни панделки, три медала и манерка. Изглеждаха по-стари от вещите в другите сандъци.
Някои от листовете бяха изписани на ръка на френски. На един от тях имаше адрес в Руан. Елизабет се зачете виновно. Беше й трудно да ги разгадае. Почеркът беше плътен и орнаментален, мастилото избеляло, а и нейният френски не беше достатъчно добър, за да разбере сложните идиоми. Откри и второ писмо, написано със същия почерк. На него имаше адрес в Мюнхен.
На дъното на купчината намери две книги. Първата беше военен наръчник за офицери. На титулната страница пишеше „Капитан Стивън Рейсфорд, април 1917 г.“ Елизабет разгърна книгата. Една от инструкциите към офицерите беше „да бъдат кръвожадни, непрекъснато да мислят как да унищожат врага и да помогнат на подчинените си да правят същото“. Думата „кръвожадни“ накара Елизабет да потръпне.
Другата се оказа тетрадка с гъсти сини редове. Беше изписана с мастило, което се бе разляло върху линиите вляво от червеното поле.
За Елизабет тя се оказа дори още по-неразбираема от писмата. Като че беше изписана на гръцки. Прелисти я озадачена. Ако е принадлежала на чужденец, който не е бил свързан със семейството й, какво правеше в този пакет с вещите на дядо й? Пъхна я в джоба на полата си и опакова останалото.
Майка й четеше книга във всекидневната.
Елизабет я заговори, увъртайки.
— Не можах да намеря дневника, който търсех. В него имаше един стар адрес отпреди много години. Когато се изнесох, ти ми позволи да оставя доста от нещата си тук, нали помниш?
— Да, помня. Ще ми се да ме отървеш от част от тях.
— Ще го направя. Докато търсих дневника, се натъкнах на малък пакет с някакви книжа на баща ти.
— Мислех, че всичко е изхвърлено. Имаше много от тях, но се изгубиха, когато се местех.
— За какво става въпрос?
— Кутии, пълни с тетрадки, в които е писал откакто е отишъл за първи път във Франция. Май бяха към двайсет или трийсет. Но не можех да разбера нищо от написаното, защото беше шифровано.