— Останала е една в мансардата. Изглежда написана на гръцки.
— Точно така! — каза Франсоаз и остави ръкоделието си. — Имаше много такива. Все си мислех, че ако е искал някой да ги прочете, е щял да ги напише на обикновен английски.
— Какъв човек беше баща ти?
Франсоаз се изправи на креслото и бузите й леко пламнаха.
— Ще ми се да го беше познавала. Той щеше да те обожава. Ще ми се да те беше видял поне веднъж и да беше погалил лицето ти.
Следващата неделя Елизабет слезе в метрото и се качи на влака, който се задруса и затрака по електрическия си път, прокаран през лепкавата кал под града. Слезе на Станфорд, гмурна се в зимния ден и продължи нататък с автобус. И ругаеше наум лъскавия шведски седан, който беше отказал да запали.
Къщата на Боб и Айрин се намираше на площад с пет-шест голи дървета върху тревна площ, заобиколена с метална ограда. В единия й край имаше пясъчник с червени и оранжеви детски катерушки, чиито ярки повърхности бяха изписани с графити, които само авторът им можеше да разчете. На Елизабет й приличаха на гневни предупреждения от свещени книги на фундаменталисти. Беше прекалено студено за децата да играят в градината, но видя една жена с вълнен шал, влачена през разкаляната и оредяла трева от кльощава немска овчарка, която спря и приклекна в пясъчника.
Елизабет се отправи с бърза крачка към къщата и натисна звънеца. В полуотворената врата видя темето на Айрин, която се беше навела, за да усмири лаещия си териер. Отправяйки заплахи и ласкателства към кучето и окуражавайки Елизабет, тя успя да разчисти достатъчно място, за да може гостенката й да влезе в коридора, сетне затвори вратата.
Отидоха във всекидневната в предната част на къщата. Елизабет седна, а Айрин отиде да направи чай. Стаята беше облепена с тъмнокафяви тапети, по-голямата част от които беше скрита от картини и стъклени витрини с препарирани птици, порцеланови чаши и чинии. Имаше два манекена — единият беше облечен в пурпурна кадифена рокля от деветнайсети век, а голият торс на другия беше наметнат с драпирана старинна дантела. Из стаята бяха разпръснати множество масички с антикварни метални статуетки и фигурки по тях.
— Надявам се, че Боб не се сърди, задето го ползвам като каталог — каза Елизабет, когато Айрин се върна с чая.
— Не ми се вярва — отвърна Айрин. — Най-вероятно му е приятно, че се допитваш до него. Онези книги помогнаха ли ти?
— Да. Нали ти разказах за мемориала, който видях? Работата е там, че вече съм обсебена от темата и искам да знам повече. Намерих тази тетрадка на дядо ми — поне си мисля, че е на дядо ми, беше сред разни други неща. Изписана е на език, който не разбирам и се чудех дали Боб ще успее да го разчете, след като е толкова наясно с археологията и всичко останало.
— Да не са египетски йероглифи?
— Е, не е на египетски, но…
— Разбирам. Той със сигурност знае много за езиците. Изучавал ги е. Не мисля, че говори някой от тях, но вероятно ще успее да го разпознае, особено ако е древен език. Боб не се интересува много от съвременния свят. Подарих му комплект с аудио записи, за да учи френски по време на почивката ни, но той така и не го отвори.
След третия опит на Айрин да го прибере от градината, Боб най-накрая влезе, здрависа се с Елизабет и си наля чай. Тя му разказа за пътуването си до Франция, а той кимаше усърдно, сърбаше шумно и слушаше. Беше по-нисък от съпругата си, имаше плешива глава и кръгли очила с рогови рамки. Докато Елизабет му разказваше, той килна глава на една страна, като от време на време се почесваше по брадичката или по рамото. След като тя му обясни причината за второто си посещение, той се оживи и се размърда.
— Мога ли да погледна това, което те е затруднило? — попита и протегна ръка.
Елизабет му подаде виновно тетрадката, не беше сигурна дали е редно да показва на този странен дребен човек онова, което дядо й беше писал преди толкова години.
— Ясно — каза той, докато прелистваше страниците като банков касиер счетоводен баланс. Елизабет се боеше, че изсъхналата стара хартия ще се разпадне. — Доста е изписал, а? Има ли и други такива тетрадки?
— Не, само тази е останала.
— Мисля, че трябва да отидем в кабинета ми. Веднага се връщаме, Айрин. — Той стана пъргаво и махна на Елизабет да го последва по тъмния коридор към една стая в дъното на къщата с изглед към градината. От двора се бяха отдръпнали и последните лъчи на следобедното слънце и се виждаха само тъмните очертания на ръчната количка и мокрото огнище до дървената ограда.