— Равел — каза той, когато приключи. — Прекрасно е, нали? — Разказа й за Равел и Сати и ги сравни с Гершуин. Елизабет винаги ги беше смятала за доста различни композитори и думите му я впечатлиха.
Чак в полунощ си повика такси по телефона. Слезе по стълбите, тананикайки си радостно мелодията, която той беше изсвирил. По пътя към вкъщи я обзеха предателски мисли за Робърт. Винаги му беше казвала, че той я прави нещастна, като не напуска Джейн; уверяваше го, че с нея ще бъде по-щастлив. Смяташе, че е напълно искрена в декларациите си. Но докато таксито преминаваше по „Еджуейър Роуд“, тя осъзна, че може би истинската причина да избере недостъпен за нея мъж, беше, че той не застрашаваше независимостта й.
Част четвърта
Франция, 1917
Под прикритието на падащия здрач Стивън Рейсфорд присви очи срещу ситния дъжд. Мъжете отпред бяха почти невидими под товара на дрехите си и тежката екипировка, която носеха. Изглеждаха така, сякаш бяха тръгнали на полярна експедиция, изследователи на края на света. Докато правеше поредната крачка, Стивън се чудеше какви ли сили ги движат напред.
От три седмици валеше — ту пръскаше леко, ту се изливаха тежки порои, понякога дъждът спираше за около час, докато над ниския хоризонт на Фландрия отново не се струпваха облаци. Дрехите им бяха подгизнали, всяко влакно от вълната беше пропито с вода, която добавяше по десет килограма към онова, което носеха. Напуснаха квартирите си и крачеха към тила, а кожата на гърбовете им вече беше протрита от движението на ремъците, на които висеше багажът им. С маршове и песни стигнаха до задните линии, но когато падна нощта, забелязаха, че до фронта им остават още три мили. Напевите и разговорите постепенно замлъкнаха и всеки се съсредоточи върху измъкването на краката си от калта, която беше започнала да ги засмуква. Светът се сви по подгизналия гръб на човека отпред.
Комуникационният окоп беше пълен с оранжева тиня, която стигаше до над ботушите и гетрите им. Колкото повече се приближаваха към фронтовата линия, толкова по-силно започваше да мирише. След около километър вече крачеха през зигзагообразна помийна яма, потънали до кръста в просмукалата се кал, размесена с фекалиите от прелелите нужници, по която се носеха разлагащите се тела, които се появяваха след всяко срутване на окопна стена.
През строя се разнесе гневен вик: тези отпред вървяха прекалено бързо, някой беше изостанал. Съществуваше риск да се озоват на погрешно място и всичко да започне отначало. Не за първи път бяха тук обаче; вече почти автоматично намираха пътя си в тъмнината и поемаха по правилното разклонение, когато трябваше да избират накъде да тръгнат; в ругатните и яростните им протести имаше нещо рутинно. В най-добрия случай изпитваха нещо като гордост. Бяха станали свидетели на неща, невиждани от човешки очи преди това, и не бяха извръщали поглед.
Вече се чувстваха непобедими. Нямаше ад, който да ги разтопи, нито буря, която да ги унищожи, защото бяха преминали през най-страшното и бяха оцелели.
В най-добрите си мигове Стивън изпитваше към тях любовта, за която Грей му бе говорил. Отчаяният им кураж, макар роден от необходимостта, беше трогателен. Колкото по-мрачни, по-корави и по-злъчни ставаха, толкова повече ги обичаше. Но въпреки това не можеше напълно да им се довери; не можеше да проумее докъде ще се оставят да ги доведат. Беше любопитен колко далеч могат да стигнат, но интересът му стихна, когато видя отговора: нямаше граница, която не биха пресекли, нямаше предел на това, което биха понесли.
Гледаше лицата им, увити във вълнени шалове, фуражките им стърчаха изпод каските и му приличаха на същества от друг свят. Някои носеха пуловери и жилетки, изпратени от вкъщи, други бяха увили парцалени ленти или бинтове около ръцете си на мястото на ръкавиците, които бяха загубили или други по-безскрупулни от тях бяха откраднали от раниците им. Всяка вехтория, която намираха по селата, се използваше вместо чорапи или за допълнителна защита на главата; някои си бяха напъхали дори фламандски вестници в панталоните.
Бяха създадени да устоят и да се съпротивляват; изглеждаха някак пасивни, приспособявайки се към ада на обстоятелствата, които ги гнетяха. И въпреки това Стивън знаеше, че в сърцата си са заключили ужаса от видяното и ведрата гордост от издръжливостта им не беше убедителна. Хвалеха се шеговито какво са преживели и направили; но в тъжните им, увити в дрипи лица той виждаше бремето на нежеланото познание.