Стивън знаеше какво изпитват, защото беше живял с тях и самият той не се чувстваше нито по-корав, нито по-силен след онова, което бе видял — чувстваше се ограбен и унижен. Участваше в техния заговор да се преструват на непоклатими, но понякога изпитваше към тях това, което изпитваше към себе си, а то не беше любов, а презрително съжаление.
Казваха, че поне са оцелели, но дори и това не беше вярно. От първоначалния състав на взвода само той, Бренън и Петросиян все още бяха на фронта. Имената и лицата на останалите вече избледняваха в паметта му. В ума му се мержелееше уморена група от хора с шинели, мръсни гетри и цигарен дим, издигащ се изпод каските им. Помнеше гласове, усмивки, характерни фрази. Сещаше се за крайници, откъснати от телата, за формата на различни рани; представяше си внезапната интимна гледка на открити вътрешни органи, но невинаги можеше да каже на кого е принадлежала тази плът. Двама или трима се бяха върнали за постоянно в Англия; останалите бяха изчезнали безследно, погребани в масови гробове или — като брата на Рийвс — взривени на толкова малки частички, че вятърът ги бе отвял.
Можеха да твърдят, че са оцелели, но в намален състав, премесени с други наборни подразделения. Грей стана командир на батальон, замени Баркли и Търсби, които бяха убити, а Стивън пое неговата рота. Харингтън се отправи по дългия път към дома си в Ланкшър, като остави левия си крак на северния бряг на Анкр.
Беше мръкнало, когато стигнаха фронтовата линия. Мъжете, които смениха, им предадоха високи до бедрата гумени ботуши, използвани вече осем месеца. Разкапаната им вътрешност беше натъпкана с прогнили парцали, пропити с китова мас, което правеше възможно в тях да влизат стъпала с почти всички размери. Никой не можеше да остане спокоен в часовете на нощта. Внезапните проблясъци от експлодиращи снаряди бяха толкова далеч, че направо вдъхваха спокойствие, но близо до окопа непрестанно се чуваха звуци и се виждаха силуети, които възбуждаха старите им рефлекси. Стивън понякога си мислеше, че само по този начин можеха да бъдат сигурни, че все още са живи.
Землянката, която служеше за щаб на ротата, беше просто дупка с покрив във втория окоп. Макар и малка, в нея имаше вехто легло и маса. Стивън се освободи от част от багажа, който носеше: скицник, шоколад, цигари, перископ и плетена жилетка, която беше купил от някаква старица. Делеше помещението с червенокос млад офицер на име Елис, който обичаше да чете в леглото. Не беше на повече от деветнайсет-двайсет години, но изглеждаше овладян и готов да помогне. Пушеше непрестанно, но отказваше всяка покана за питие.
— По време на следващия отпуск искам да отида до Амиен — каза той.
— Той е на километри — отвърна Стивън. — Няма да стигнеш чак дотам.
— Адютантът ме увери, че ще успеем. Според него това било част от новата философия за боеспособност. Офицерите трябвало да прекарват сносно свободното си време на място, което си изберат.
— Желая ти късмет — каза Стивън, седна на масата и придърпа към себе си бутилка уиски.
— Вие няма ли да дойдете?
— Аз ли? Не мисля. Не е нищо особено.
— Били ли сте там?
— Да. Преди войната.
— И как е?
Стивън си наля питие.
— Има хубава катедрала, ако си падаш по архитектурата. На мен лично не ми хареса. Твърде студено здание.
— Е, аз пък ще отида. Кажете ми, ако си промените решението. Командирът каза, че говорите доста приличен френски.
— Нима? Ще отида да видя дали всички са се настанили. — Стивън пресуши чашата си. — Знаеш ли къде започва тунелът?
— След около петдесет метра, в тази посока.
На мястото, което Елис му посочи, имаше дупка. Стивън попита лостовия кога трябва да излезе смяната.
— След половин час, сър.
— Капитан Уиър с тях ли е?
— Да.
— Ако излезе преди да се върна, кажи му да ме изчака.
— Тъй вярно, сър.
Стивън тръгна през окопа, два пъти се спъна в протегнатите крака на войници, които си бяха изкопали ниши за спане в стената. Зачуди се дали наистина бе възможно да стигне до Амиен. Бяха минали почти седем години откакто с Изабел избягаха с нощния влак. Със сигурност сега беше безопасно да се върне. След обстрела и окупацията на германците, след изминалите почти седем години, без съмнение градът нямаше да събуди у него обезпокоителни спомени.