Майкъл Уиър тъкмо излизаше от тунела, когато Стивън пристигна. Последва миг неудобство между двамата, в който никой не подаде ръка. Ротата на Уиър беше върната на първоначалните си позиции скоро след първата атака през горещата юлска утрин. Той се зарадва, когато след няколко месеца и батальонът на Стивън се върна.
— Добре ли си почина? — попита Уиър.
— Да. Чудесно. Какво става под земята?
— Доставиха ни нови канарчета. Мъжете са доволни. Притесняваха се да няма рудничен газ.
— Добре. Ела да пийнем, ако искаш. Изглежда доста спокойно. По-късно трябва да пратя патрул, но всичко ще е наред.
— Имаш ли уиски?
— Да. Райли все успява да достави отнякъде.
— Добре. На мен ми свърши.
— Не вярвах, че е възможно. Не можеш ли да си поръчаш още?
— Очевидно съм си изразходвал порциона.
Ръцете на Уиър трепереха, когато в землянката пое бутилката и си наля в чаша. Елис ги наблюдаваше мълчаливо от леглото, плашеше се от размъкнатия вид на Уиър и неспособността му да говори смислено, докато алкохолът не вкара малко сили и разум в главата му. Изглеждаше прекалено възрастен да се завира под земята с експлозивите, особено с тези тресящи се пръсти.
Уиър отпи голяма глътка и потрепери, когато течността се спусна по хранопровода му. Беше му все по-трудно да издържа дългите смени под земята, дори и с помощта на това, което си носеше в манерката. Постоянно си намираше поводи да изпрати някой друг с мъжете долу.
Уиър си беше ходил в отпуск в Англия. Пристигна привечер пред викторианския дом на родителите си в Лемингтън Спа и позвъни на вратата. Отвори му прислужницата и го попита кой е. Телеграмата му се беше загубила; не го очакваха. Майка му беше излязла, но според прислужницата баща му бил в градината. Беше октомврийска вечер, три месеца след атаката при Анкр.
Уиър си свали шинела и го остави на един стол в коридора. Пусна раницата си на пода и се отправи към дъното на къщата. Зад нея имаше голяма равна морава с чимширени храсти и огромен кедър в единия ъгъл. Видя комарите във влажния въздух и усети как ботушите му потъват в ниско окосената трева. Гъстата растителност създаваше приятно усещане за стабилност под краката му. В здрача въздухът беше изпълнен с уханията на градината. Тишината притискаше ушите му. Сетне чу трясване на врата в къщата, после песен на дрозд, а след това звука на потеглящ камион в тихата уличка.
В лявата част на моравата имаше голям парник. Уиър забеляза, че от вратата му излиза струйка дим. Приближи се и усети познатата миризма от лулата на баща си. Застана на входа и се огледа вътре. Баща му беше коленичил под една полица със спретнато подредени малки кутийки със семена. И като че ли говореше с някого.
— Какво правиш? — попита Уиър.
— Храня жабата — отвърна баща му, без да вдига поглед. — Тихо сега.
Взе едно умряло насекомо от малка метална кутийка от тютюн, стисна го между палеца и показалеца си и протегна бавно ръката си напред под полицата. Уиър виждаше само лъснатото дъно на панталоните му и плешивия му тил, нищо друго.
— Точно така, красавецо. Този е истински шампион. Трябва да го видиш колко е голям. От седмици нямаме и едно насекомо. Ела да го погледнеш.
Уиър тръгна по каменната пътечка, която баща му беше направил по средата на парника, и коленичи на чакъла до него.
— Виждаш ли? Ей там в ъгъла?
Уиър чу силно крякане, идващо от посоката, в която сочеше баща му.
— Да — отвърна той. — Страхотен екземпляр.
Баща му се измъкна изпод кутиите със семена и се изправи.
— По-добре да влезем. Майка ти е на репетиция на хора. Защо не ни предупреди, че ще идваш?
— Пратих телеграма. Сигурно се е изгубила. А и аз не знаех по-рано.
— Е, няма нищо. Получихме писмата ти. Може би ще искаш да се изкъпеш след пътя.
Уиър огледа набитата фигура на баща си, докато вървяха през моравата. Носеше жилетка върху ризата си, все още беше с колосана яка и тъмна раирана вратовръзка след работния ден. Уиър се зачуди дали изобщо ще чуе дума на поздрав от него. Но докато стигнат до френския прозорец, водещ към всекидневната, стана ясно, че моментът е отминал.
— Ще накарам прислужницата да ти оправи легло, ако ще останеш — каза баща му.