— Ако нямаш нищо против — отвърна Уиър. — Само за една-две нощи.
— Разбира се, че нямам нищо против.
Уиър занесе раницата си на горния етаж и влезе в банята. Водата зашумя в тръбите, задави се и се смеси с въздуха в тях, от което цялото помещение се разтресе. След това се спусна с грохот от широкия кран. Той хвърли дрехите си на пода и се потопи във ваната. Очакваше бързо да се почувства у дома си. Влезе в старата си стая и внимателно се облече във фланелени панталони и карирана риза — очакваше мига, когато познатата нормалност ще го обгърне и предишната му личност ще се възстанови; когато преживяното през последните две години ще се впише в по-ясна перспектива. Забеляза, че дрехите му бяха твърде широки. Панталоните едва се крепяха на кръста му. Намери някакви тиранти в чекмеджето и си ги сложи. Нищо не се случи. Полираната махагонова ракла му изглеждаше чужда; беше му трудно да си представи, че не я вижда за първи път. Отиде до прозореца и се загледа в познатия пейзаж — края на градината оттатък кедровото дърво и ъгъла на съседната къща, чиято тераса и дълъг улук запречваха хоризонта. Припомни си скучните следобеди от детството си, през които беше съзерцавал тази гледка, но спомените не събудиха у него усещане за принадлежност.
Когато слезе пак долу, майка му вече се беше върнала. Целуна го по бузата и каза:
— Изглеждаш ми малко отслабнал, Майкъл. С какво те хранят във Франция?
— С чесън — отвърна той.
— Е, нищо чудно тогава — засмя се майка му. — Получихме писмата ти. Бяха много хубави. Много ободряващи. Кога пристигна последното?
— Преди около две седмици. Пишеше, че са те преместили. — Бащата на Уиър стоеше до камината и пълнеше лулата си.
— Точно така — спомни си Уиър. — Преместиха ни в Бокур. Скоро пак ще ни местят, този път към Ипър. Към място на име Месин, където бяхме в началото. Не ми е позволено да ви казвам много.
— Ще ми се да знаехме, че ще идваш — каза майка му. — Пихме чай по-рано, за да мога да отида на репетиция на хора. Има парче студена шунка и език, ако си гладен.
— Ще ми дойде добре.
— Чудесно. Ще накарам прислужницата да сложи масата.
— Боя се, че закъсня за доматите ми — добави баща му. — Имахме рекорден добив тази година.
— Ще питам момичето дали не може да намери малко маруля.
Уиър яде сам в трапезарията. Прислужницата му сервира храната заедно с чаша вода и чиста салфетка. В помощна чинийка му поднесе филия хляб и масло. Той преглъщаше мълчаливо, а звукът от дъвченето му се усилваше от отсъствието на разговор.
Сетне до десет часа игра карти с родителите си във всекидневната, след което майка му обяви, че е време да си ляга.
— Радвам се да те видя жив и здрав, Майкъл — каза тя, докато се загръщаше с жилетката, тръгвайки към вратата. — И да не стоите будни цяла нощ и да си говорите.
Уиър седна с лице към баща си от другата страна на камината.
— Как е в работата?
— Добре. Бизнесът си е все същият.
Настъпи тишина. Уиър не се сещаше какво да каже.
— Ще поканя гости, ако искаш — обади се баща му. — В случай че останеш до уикенда.
— Да, добре.
— Предполагам, че ти се иска малко компания след всичко… след, сещаш се…
— Франция?
— Точно така. Малко промяна.
— Беше ужасно — каза Уиър. — Трябва да ти разкажа. Беше…
— Четохме във вестника. Всички се надяваме да свърши по-бързо.
— Не, беше по-лошо. Имам предвид, че дори не можеш да си го представиш.
— По-лошо от кое? От това, което описват? Да не би да е имало повече жертви?
— Не, не е това. Ами… не знам.
— Не се натоварвай. Не се разстройвай. Всеки прави каквото може, нали разбираш. Всички искаме това да свърши, но междувременно трябва да си гледаме работата.
— Не е това — продължи Уиър. — То е… Дали не мога да пийна нещо?
— Да пийнеш? Какво?
— Може би чаша бира?
— Нямам. В шкафа трябва да има малко шери, но едва ли ще искаш. Не и по това време, нали.
— Не, предполагам, че не.
Бащата на Уиър се изправи.
— Наспи се добре. Това е най-доброто. Ще помоля прислужницата утре да купи бира. Ще трябва да те възстановим, все пак.
Протегна ръка и потупа сина си по лявото рамо.
— Лека нощ — добави. — Ще ида да заключа.
— Лека нощ — отвърна му Уиър.