Когато стъпките на баща му заглъхнаха нагоре по стълбите, той отиде до ъгловия шкаф и извади бутилката шери, която беше две трети пълна. Излезе в градината, седна на пейката, запали цигара и надигна шишето с трепереща ръка.
— Искам да ми гледаш. Да ми предскажеш съдбата — каза Уиър.
Стивън му се усмихна.
— Ти си безнадежден случай, знаеш ли? Иска да му кажа, че ще оцелее — обърна се той към Елис, който ги наблюдаваше от леглото.
— Хайде — настояваше Уиър. — Не се преструвай, че не вярваш в това. Нали ти ми го показа?
Стивън стана и отиде до противогазовата завеса, окачена на входа на землянката.
— Райли! — извика той. — Донеси ми един плъх.
Докато чакаха, Стивън взе тесте карти от дървената полица до вратата, няколко парчета от свещи и малко пясък. Очерта пентаграм на масата, постави няколко карти с лицата надолу и ги свърза с ивици пясък. Запали свещите и ги закрепи на пет равно отдалечени точки. Усети как погледът на Елис прогаря тила му.
— Това е вуду ритуал, който измислих, за да убивам времето. Но на Уиър му харесва. Така има чувството, че някой го е грижа за него. По-добре лоша, отколкото равнодушна съдба.
Елис не отвърна. Той не разбираше отношенията между двамата мъже. Капитанът на тунелджиите винаги му се струваше на ръба на срива, а неговият собствен командир, Рейсфорд, изглеждаше толкова спокоен, че бе способен на жестокост към Уиър, можеше да му каже всичко, без той да протестира. Уиър идваше треперещ в землянката им, търсейки уиски и кураж. Очевидно беше станал зависим от хладнокръвието на Рейсфорд. И въпреки това понякога, обикновено късно вечер, Елис оставаше с впечатлението, че това сурово приятелство има и други аспекти. Виждаше хлътналите очи на Рейсфорд, които изглеждаха черни под светлината на свещите, да се впиват в нервно бръщолевещия Уиър, сякаш той също бе зависим от него заради някакво качество, което му липсваше. Тогава Елис си мислеше, че май наистина го е грижа за него.
Райли пристигна, стиснал за опашката един плъх.
— Кокър го хвана, сър. С онзи номер със сиренето върху щика.
Елис погледна Райли с отвращение. Беше много съобразителен дребосък, който винаги успяваше да се представи добре. Елис му се възхищаваше за това, но го намираше за сервилен и склонен да нарушава правилата.
— Пийни си, Райли — каза Стивън. — Вземи си шоколад.
Райли се поколеба под впития поглед на Елис, но прие поканата.
— Елис? — обърна се към него Стивън. — Ще рискуваш ли да изпиеш едно питие тази вечер? Няма да се налага да те носим до леглото. Можеш просто да си лежиш там.
Елис поклати глава. Навън започваше артилерийски обстрел. Все още не можеше да различава гаубиците от оръдията, нито калибъра на снарядите. Познаваше ефекта от експлозиите им, разбира се. Беше виждал разрушителната им сила на картите и учебните полигони; беше чертал диаграми на коничното тяло на шрапнела и компактната мощ на минохвъргачката. Онова, което не беше виждал допреди седмица, бе въздействието на взрива върху меките тъкани, върху розовата кожа на двама редници от взвода му, които друг войник събра в чувал за пясък след това. Беше наблюдавал как малките парчета месо падат в торбата. Когато отново чу снарядите, започна да се тревожи. Сепването от експлозиите беше поносимо; като разбиваща се вълна — силно, но кратко. По-мъчителен беше страхът, който оставаше, когато звукът утихнеше. Той сякаш го изсмукваше и всеки следващ път го правеше все по-слаб.
— Много добре знаят в какво да се прицелват тази нощ — каза Райли. — Очевидно цяла седмица са обикаляли със самолети.
Стивън не вдигна поглед от масата.
— Сега загаси фенера — каза той, сетне се обърна към Елис: — На него тази част му харесва най-много. Кара го да изпитва ужас.
Постави в средата на схемата малка дървена фигурка, която сам беше издялкал. Потрепващите пламъчета на свещите осветяваха грубите й ръбове. Извади от джоба си нож със старателно наточено острие. Заби го в гърдите на плъха между предните му крака и го разпра до долу. Хвана животинчето с другата си ръка и изтръска вътрешностите му на масата.
Въпреки всичко, което бе видял, Уиър беше очарован. Далакът и черният дроб лежаха зеленикаво-червени и топли върху грубата дървесина. Стивън заби отново ножа си в кухината и изстърга каквото беше останало. Уиър се наведе над масата, за да разгледа по-добре.
— Какво означава? — попита той.