— Ами вие? — Елис попита Стивън. — И вие ли сте огорчен като него?
Заради алкохола Стивън се беше сдобил с изненадващо красноречие, което му позволяваше да се застъпи с лекота за всяко мнение.
— Не си спомням родината. Трябва ли да се бием заради поля, живи плетове и дървета? Може би трябва. Може би ако са изпълнени с любовта, която хората са им придали, тогава си заслужава да умреш за тях. Ами промишлените градове, чиито фабрики посещавах, стръмните улици, Лондон с неговите пристанища и сгради — може би тези купчини от камък и мазилка струват повече от вражеските тухли в Хамбург и Мюнхен. Може би ако полята и хълмовете получаваха обичта на достатъчно хора, си заслужаваше да лежим в окопите и да бъдем избивани заради тях. Да се оставим куршумите и снарядите да ни разфасоват, за да останат зелените хълмове недокоснати.
— Да не искате да кажете, че земята струва повече от хората и нашия начин на живот? — попита Елис.
— Не.
— Тогава за какво се биете?
— Ако се бия заради някого — започна Стивън, — то е заради вече загиналите. Не за живите у дома. За умрелите тук. Уилкинсън, Рийвс, брат му, който изчезна без следа. Разтвори се в нищото. Бърн, дето се заплете в бодливата тел. Бия се и за него. — Гласът на Стивън стана дрезгав, той стисна юмруци. — И за всички останали. Познавах ги. Стръд и как му беше името — русия мъж, с който все бяха заедно? Господи, дори не мога да си спомня как се казва.
— Не се тревожи за това — обади се Уиър. — Поне знаеш имената на тези, с които си сега.
— Да, знам ги, разбира се, че ги знам. Този взвод все още съществува под някаква форма. Петросиян и… Бренън, разбира се. И новите мъже. Има един, казва се Годард. Барлоу и Кокър. И много други. Всички са свестни. Как беше името на приятеля на Бренън? Дето му изтече кръвта? Дъглъс. Вие не губите толкова много хора под земята.
— Загубихме достатъчно. Тайсън в Бомон-Амел, както и хората в тунелите. Но аз няма да умра.
С напредването на нощта очите на Уиър започваха да светят със сини отблясъци, озарени от надежда и алкохолно опиянение. Това, което беше останало от косата му, бе полепнало над ушите му на редки светли кичури. Гласът му все повече изтъняваше от вълнение.
— Не бъди толкова скептичен. Не ми казвай, че никога не си вярвал в магически сили — каза той.
Стивън беше достатъчно пиян, за да започне да се изповядва. Временната му словоохотливост премина и беше заменена от откровеност.
— Когато бях момче, вярвах. Тогава се опитвахме да викаме духовете на мъртвите. Търсех гадатели по панаирите. Искаше ми се да вярвам, че ме очаква забележителна съдба. Измислях си нов свят, защото не можех да понасям истинския.
Землянката се разтресе от взрив.
Уиър изглеждаше изненадан.
— Дори и сега ли?
— Когато бях в болницата, Грей ми каза, че това било обичайно за деца, които… как се изрази?… „на които обичайната магия на детството им е била отнета“. Нещо такова беше.
— Грей пък какво разбира?
— Някакъв австрийски доктор му го казал.
Елис, който все още ги слушаше от леглото, попита:
— Какво стана, като ви раниха?
— Повярвах в нещо.
— В какво?
Стивън подпря брадичка върху дланите си. Речта му беше завалена, правеше дълги паузи, докато се опитваше с мъка да формулира мислите си. А в тишината между думите му пищяха шрапнелите.
— Чух глас. Имаше нещо отвъд мен. Дотогава винаги бях живял с убеждението, че няма нищо освен… плътта; освен мига, в който си жив… а след това идва нищото. Отдавах се на суеверията… — Махна с ръка. — Плъховете. И там нямаше нищо. Тогава чух гласа на собствения ми живот, който ме напускаше. Беше толкова… нежен. Съжалих, че не съм му обръщал внимание. И тогава повярвах в мъдростта на онова, което други бяха открили преди мен… Видях, че тези прости неща май са верни… Никога не бях пожелал да повярвам в тях, защото предпочитах да водя собствената си битка. — И внезапно добави разпалено: — Можеш да вярваш в нещо, без да правиш компромис с бремето на собственото си съществувание.
Уиър го погледна неразбиращо. Елис се покашля.
— И в какво вярвате?
— В пространство, в място, което си е самодостатъчно. — Главата на Стивън беше увиснала над масата и гласът му бе едва доловим. — Просто място. Където всичко е ясно.