— Не съм виждал дъщеря ви от два дни — каза той, след като се изтръгна от унеса си. — Къде е?
— Лизет е при баба си близо до Руан за няколко дни.
— На колко години е Лизет?
— На шестнайсет.
— Как е възможно да имате дъщеря на тази възраст? — попита Стивън.
— Тя и Грегоар са ми доведени деца — отвърна мадам Азер. — Първата жена на съпруга ми е починала преди осем години, а ние се оженихме две години след това.
— Знаех си — каза той. — Знаех си, че не сте достатъчно възрастна, за да имате толкова голямо дете.
Мадам Азер отново се усмихна, този път малко по-свенливо.
Той се загледа в лицето й, сведено над тръните и изсъхналите розови цветове, и си я представи как повехналият й зъл съпруг я бие. Без да мисли, се протегна, хвана ръката й и я обгърна с дланите си.
Тя се извърна рязко към него, кръвта се втурна към лицето й, очите й се изпълниха с тревога.
Стивън притисна ръката й към сакото си от твърд шевиот. Не каза нищо. Удоволствието да действа импулсивно го беше направило напълно спокоен. Взря се в очите й, сякаш я предизвикваше да му отвърне по начин, който общественото й положение не допускаше.
— Мосю, моля ви, пуснете ми ръката. — Тя се опита да обърне нещата на шега. Стивън забеляза, че не се дърпаше много, докато произнасяше думите си. Ножиците в другата ръка й пречеха да се измъкне от хватката му, без да рискува да загуби самообладанието си.
— Миналата вечер чух звуци от стаята ви. Изабел…
— Мосю, вие…
— Стивън.
— Трябва да спрете веднага. Не бива да ме унижавате.
— Нямам никакво желание да ви унижавам. В никакъв случай. Просто исках да ви вдъхна увереност. — Изборът му на думи беше странен и Стивън го усети още докато ги произнасяше, но пусна ръката й. Тя се взря в лицето му, вече доста по-овладяна отпреди.
— Трябва да уважавате положението ми — каза.
— Ще го уважавам — отвърна Стивън. Стори му се, че в думите й има някакво двусмислие и че той се беше възползвал от него, като използва бъдеще време.
Мадам Азер гледаше след него, докато високият му силует се отдалечаваше по моравата към къщата. Обърна се пак към розите и поклати глава, сякаш се съпротивляваше на някакво вътрешно чувство.
След като избяга от трапезарията на работниците от фабриката, Стивън откри едно кафене от другата страна на катедралата, в което започна да се храни. Заведението се посещаваше от млади мъже, студенти и стажанти, повечето от които сядаха на една и съща маса всеки ден. Храната се приготвяше от жизнерадостен парижанин изгнаник, който някога бе държал бистро на площад „Одеон“. Тъй като познаваше вкусовете на студентите, сервираше само по едно блюдо, но в щедри количества, като хлябът и виното бяха включени в цената. Обикновено готвеше говеждо с яйчен крем или плодова тарта за десерт.
Стивън беше преполовил обяда си на масата до витрината, когато видя позната фигура да преминава наблизо. Беше с наведена глава и с кошница в ръка. Лицето й беше скрито зад шал, но той я позна по походката и карирания пояс на талията. Той хвърли няколко монети на масата, бутна стола си назад и излезе на улицата. Видя я да свива зад ъгъла на площада по тясна странична уличка. Затича се, за да я настигне. Изравни се с нея точно когато звънеше на една двойна врата с излющена зелена боя. Мадам Азер се стъписа, когато той се озова до нея.
— Мосю… Аз… не ви очаквах. Трябва да предам нещо на един приятел.
— Видях ви да минавате покрай кафенето, в което обядвах. Реших да видя дали не мога да ви помогна с товара.
Тя погледна колебливо кошницата.
— Не. Не, благодаря.
Вратата се отвори от млад мъж с кестенява чуплива коса и тревожно изражение. Погледна я припряно и заговорнически.
— Влизайте — каза той, сложи ръка на рамото на мадам Азер и я въведе в двора.
— Той е мой приятел — произнесе тя несигурно, имайки предвид Стивън, който не си тръгваше.
— Влизайте, влизайте — каза мъжът и затвори вратата след тях. Поведе ги през един вътрешен двор, а после по няколко стъпала към малък апартамент. Помоли ги да почакат в тясна всекидневна със затворени кепенци и купища книжа по всички маси и столове. Върна се, дръпна пердето и пусна малко светлина в мизерната стаичка.
Махна с ръка и се извини.
— Петима живеем в това малко жилище в момента. — Подаде ръка на Стивън. — Казвам се Люсиен Льобрун.