Уиър вече беше на четири крака, тъй като тунелът се сви до метър височина. Страничните му стени ги притискаха и на Стивън му беше трудно да вижда лъча от каската на Уиър пред себе си. Неговата собствена лампа осветяваше само подкованите подметки на Уиър и част от дрехите на бавно напредващите му задни части.
Докато пълзяха, Стивън усети как глината лепне под дланите му. Искаше да разпери ръце настрани и да избута страничните стени на тунела, за да си освободи място за въздух. Но докато тялото на Уиър го делеше от клетката с канарчето, страхът му от смазващата тежест на пръстта беше поносим. Всичко можеше да изтърпи, стига да не му се налагаше да се приближава прекалено до птицата.
Уиър дишаше шумно и накъсано, изтласквайки тялото си с едната ръка и влачейки клетката с другата. Стивън усети как едно остро парче скала раздра кожата на лявата му ръка. Нищо не можеше да направи. Пръстта над тях беше заразена със спори на газова гангрена, разнасяни от изобилния конски тор, използван от фермерите; надяваше се инфекцията да не е проникнала толкова надълбоко под повърхността. Продължи напред, като се опитваше да пренесе тежестта си върху външната страна на ръката си. Тунелът вече беше толкова тесен, че трябваше да се опитат да го разширят с кирките. Но нямаше достатъчно място, за да замахнат и затова се придвижваха много бавно.
Внезапно Уиър спря и Стивън го чу да ругае.
— Това е — каза той. — Това е краят. Трябваше да има още десет метра. Взривили са всичко. И двамата са мъртви.
Стивън се доближи и видя стената от пръст пред тях. Изведнъж го обзе паника. Ами ако тунелът зад тях също се срутеше… Краката му инстинктивно се задвижиха и той се опита да се обърне назад. Силната експлозия със сигурност беше разхлабила подпорните греди.
Уиър извади от раницата си дървен диск, който притисна към стената на тунела. След това извади и стетоскоп, закрепи го на специално място върху диска и се заслуша. Вдигна пръст към устните си. Стивън нямаше намерение да му пречи. И той самият се вслушваше внимателно. Беше странно тихо. Имаше нещо обезпокояващо в тази тишина: не се чуваха оръдията.
Уиър свали слушалките на стетоскопа от ушите си.
— Нищо — каза той.
— Това върши ли работа?
— Да, добро е. Някакъв учен от Париж го е изобретил. Но, разбира се, никога не може да си напълно сигурен.
— Кои бяха вътре?
— Единият беше Шоу. Другият мисля, че се казваше Стенли. Беше нов.
— И как ще ги извадим?
— Няма да ги вадим. Ако се опитаме да копаем, ще срутим покрива. Ще изпратим долу няколко души да го подсилят и ако успеят да стигнат до тях — добре. Но искам да затворя този тунел веднага.
— А ако не успеят да се доберат до тях?
— Ще се помолим за душите им. Накрая всички ни погребват.
— Не искаш ли да кажеш една молитва още сега?
Лицето на Уиър беше толкова близо, че Стивън помирисваше алкохола в дъха му.
— Не знам никакви молитви — отвърна той. — А ти?
— Бих могъл да измисля. — Канарчето издаде тих звук. Стивън чак го болеше от страх. Думите сами дойдоха на устните му. — В твоите ръце, Боже, предаваме душите на тези двама мъже. Да почиват в мир. И нека смъртта им не е напразна. В името на Исус Христос, амин.
— Да вървим — каза Уиър. — По-добре да ме оставиш аз да водя. Ще се опитам да се размина с теб. Дръпни се малко назад, точно така, и се притисни в стената.
Стивън се залепи за стената, за да пропусне Уиър да мине покрай него. Докато тялото на Уиър се притискаше в неговото, кирката му се заби в глината отгоре. Върху него падна буца пръст. После се откърти едно доста по-тежко парче почва и се стовари върху дясната му ръка. Той извика. Стивън инстинктивно се опита да се отдръпне назад, където тунелът беше по-широк, в случай че всичко се срутеше. Уиър ругаеше и стенеше.
— Ръката ми е счупена. Извади, извади ме. Бързо иначе цялото това нещо ще падне върху нас.
Стивън се върна при него и започна да разчиства внимателно падналата върху тялото му пръст. Избута я към края на блокирания тунел. Уиър стенеше от болка.