— Не, не — каза той. — Тя беше много приятелски настроена. Ще ви прибере да спите през нощта и съм сигурен, че иска да продължи да се забавлява.
Шотландецът изглеждаше облекчен.
— Добре, така бива. Да поръчаме още пиене. Андерсън, твой ред е.
Стивън се наведе към Елис и му прошепна в ухото:
— Излизам за малко. Тук е прекалено горещо. Ако случайно не се върна, ще се оправиш, нали? Имаш ли пари?
— Да, добре съм. Забавлявам се.
Стивън му наля пълна чаша уиски, след това прибра бутилката в джоба си.
— Хубаво — каза той. — Ще се видим по-късно.
Навън зимата се беше върнала, но на Стивън му беше приятно да усеща студения въздух по лицето си след цялата тази жега и дим в бара. Загърна се в шинела и вдигна яката си. Някакво куче душеше тротоара. После тръгна уверено надолу по улицата с високо вдигната бяла опашка под слабата лунна светлина. Явно си имаше работа; повечето обитатели на града си имаха работа, макар магазините да бяха тъмни и затворени. Стивън виждаше през витрините им притихналите щандове с топове плат или аптекарски шишета. На следващия ден хората щяха да си разменят все същите учтивости при хлебаря; той щеше както винаги да поздрави за добро утро всеки клиент; хлябът щеше да бъде продаден с благодарности и от двете страни. Вдигната вежда или свиване на рамене можеше да покаже, че не всичко е както трябва, но това се подразбираше от само себе си. Животът щеше да си продължи както преди, поради простата причина че нямаха избор. До пекарната имаше месарница, предлагаща три вида конско месо. По пътищата и окопите на обоза със сигурност нямаше недостиг на сурово месо, помисли си Стивън, макар да се опита да не си представя качеството на най-евтиното.
Дочу песен от някакъв бар в далечната част на улицата и отиде да види какво става. Влезе и се озова отново сред войници, макар тези да бяха почти изцяло британци. Младите им лица бяха почервенели от алкохола и повечето от тях издаваха звуци, които бяха нещо средно между реч и смях, по-близо до рев. След като веднъж беше влязъл, нямаше как да се обърне и да излезе, без да ги обиди, затова отиде до бара и си поръча питие.
Един от младите офицери свиреше на пиано в ъгъла, но пък не всички мъже пееха една и съща песен. Близо до него изникна лице на младеж.
— Преди не съм те виждал при Чарли. От кой полк си.
Стивън усети как мъжът хвана и разгледа едно копче на куртката му. Не изглеждаше впечатлен.
— Участвал си в доста битки, а?
— Би могло да се каже.
— Горките стари магарета. Винаги под огън, а?
— Да. В дадения случай под приятелски огън.
— Не го приемай по този начин. Ужасно съжалявам. Мисля, че ще повърна.
Младежът се стрелна покрай Стивън и тръгна, олюлявайки се, към вратата.
— По-добре иди се погрижи за приятеля си — каза Стивън на лейтенанта до себе си.
— О, боже, не пак. Повръща, нали? Уплашен е, това му е проблемът. Извинявай.
Стивън усещаше как множеството край бара го бута напред и назад. Мъжете запяха в един глас, силно и уверено. Накрая се отскубна от тях и успя да си пробие път към вратата. Тръгна с бърза крачка към бул. „Бове“.
Намери тихо заведение с бели пердета на прозорците. Двама мъже седяха на бара и подпираха крака на стъпенките. Изгледаха го подозрително, но кимнаха и отвърнаха на поздрава му.
Стивън си поръча питие и седна до прозореца. Беше тихо и хладно и той успя да си събере мислите. Затвори очи и се опита да се наслади на спокойствието, на липсата на гърмежи, но умът му все още беше нащрек. Чудеше се дали ако продължи да пие, ще успее да се отпусне достатъчно. Но това, от което наистина имаше нужда, беше близък човешки контакт, не принудителен като в окопите, а подарен с желание, от приятелски чувства.
Когато отвори очи и вдигна поглед, видя, че в бара бе влязла жена и си купуваше бутилка зелен ликьор. Беше с гръб към него и носеше тъмен шал на главата си. Когато се обърна с бутилката в ръка, Стивън усети как стомахът му се сви от шока, който премина на вълни през него чак до дланите.
Жената се огледа, видя стъписаното му изражение и наклони глава отбранително, но и някак заинтригувано. Погледът й срещна неговия, след това се плъзна настрани, когато той отчаяно впи очи в нея.
Тръгна към вратата малко смутена, крачеше с бързи ситни стъпки, които отекваха по дървения под. С отворена уста Стивън блъсна стола си назад и се олюля след нея, без да обръща внимание на бармана, който му подвикна, че не си е платил.