Стивън затича по паважа навън, докато настигна жената.
— Извинете.
— Мосю, моля ви да ме оставите на мира, иначе ще повикам полиция.
— Не, изслушайте ме, моля ви. Мисля, че ви познавам. Кълна се, че нямам никакво намерение да ви навредя.
Жената спря неохотно и предпазливо погледна към Стивън.
— Дали не се казвате… Простете, може да ви прозвучи абсурдно, но дали не се казвате… Жан?
Макар и с нежелание, жената потвърди.
— А фамилията ви е Фурмонтие?
Тя кимна, без да каже нищо. Нещо в жестовете й напомняше за сестра й Изабел.
— Знаете ли кой съм аз? — попита Стивън.
Тя се взря в очите му. По лицето й се изписа примирение и умора.
— Да. Мисля, че знам.
— Имате ли нещо против, че ви заговорих?
Тя не отговори. В този миг пристигна барманът с шапката на Стивън. Стивън му благодари и му плати.
Когато двамата отново останаха сами, той каза:
— Може ли да отидем някъде да поговорим? Искам да ви питам някои неща.
— Добре. Последвайте ме.
Стивън тръгна след нея. Нищо не желаеше да я пита, нищо не искаше да знае. В мига, в който видя лицето й и предположи коя е, трябваше да направи избор — или да я пренебрегне, или да признае, че е тя. Нямаше време за размисъл и инстинктивно избра второто с всичките му възможни последствия.
Жан го заведе на площада пред кметството и седна на една пейка. Стивън застана неуверено пред нея.
— Тук не можем да говорим. Не може ли да влезем някъде?
Жан поклати глава.
— Не искам да ме виждат с вас в бар.
— Ами у вас? Не може ли…?
— Не, не можем да отидем там. Какво искате да ме питате?
Стивън въздъхна дълбоко. Дъхът му образуваше неясни фигури под светлината на уличната газова лампа. Загърна шинела си на гърдите.
— Може би трябва да ви разкажа какво се случи — започна той.
Видя, че Жан му няма доверие и си помисли, че може да успокои страховете й, ако й покаже, че няма лоши намерения спрямо нея или Изабел. Разказа й набързо за живота си с Изабел, макар да беше сигурен, че Жан е чувала историята. Ако успееше да потвърди това, което тя вече знаеше, може би щеше да докаже своята благонадеждност. Жан кимаше леко и недоверчиво от време на време.
Докато говореше, Стивън осъзна какво би искал да я попита и се изненада от простотата му. Искаше да знае дали Изабел още го обича.
Вгледа се в очите на по-голямата й сестра и видя в тях достатъчно от Изабел, за да се разпали отново старото усещане за присъствието й. А с това се върна и любопитството му.
— След това се върнах във Франция и оттогава се води тази война. Не съм се местил много, само на няколко мили нагоре и надолу по фронта. Годините си минават. Може би един ден вето това ще свърши. — Финалът му не беше особено завладяващ. Не искаше да споделя с Жан твърде много подробности от живота си на фронта; предполагаше, че тя знае достатъчно от собственото си семейство и приятелите си. Внимаваше да не оставя впечатлението, че търси съчувствие, защото преживяваше същото, което преживяваха и милиони други хора.
— Ами вие? — попита той. — В Амиен ли живеете сега.
Жан кимна. Дръпна шала си малко назад и той видя огромните й кафяви очи и почти прозрачната кожа. Лицето и беше по-семпло и по-сурово от това на Изабел, нямаше ги противоречивите нюанси на характера й, но освен сила то излъчваше деликатност. Гласът й беше тих и мек.
— Живея тук от известно време. Дойдох при… Дойдох, кога ме помолиха, миналия ноември.
— Омъжена ли сте?
— Не.
— Сама ли живеете?
— Не, живея с… приятели.
Беше невъзможно да се разбере дали по принцип беше толкова сдържана, или искаше да скрие нещо. Монологът на Стивън не беше успял да я накара да се отпусне. Той потрепери, когато вятърът се втурна през площада от север. Видя как Жан придърпа наметката си около себе си. Налагаше се да е по-директен.
— Искам да знам какво става с Изабел. Дали е добре, дали е щастлива. Нямам никакво намерение да създавам проблеми. Предполагам, че нямате добро мнение за мен, защото разбих брака й, но какъвто й да е животът й сега, не искам да го разстройвам. След шест години се интересувам само дали е добре.
Жан кимна.
— Дали е добре, мосю? Да, добре е. Трябва да разберете, че това, което сторихте, причини огромно страдание на съпруга й и особено на децата му. Стана скандал. Разбира се, Изабел също е отговорна за това. Дори нещо повече — животът й беше съсипан, защото хората обвиняват нея за случилото се. А що се отнася до вас, в този град има хора, които с удоволствие биха ви застреляли заради това, което направихте.