— Разбирам. Никога не съм взимал лекомислени решения, и двамата винаги сме се отнасяли сериозно към случилото се. Но вие наясно ли сте какъв беше бракът на Изабел с Азер? Говорила ли е за това с вас?
— Изабел ми разказа всичко, мосю. Аз съм единственият й приятел и изповедник и тя изля пред мен цялата си страст, всички подробности, които нормален човек би споделил със сестра, приятел, роднина. Знам всичко.
— Добре. Не че нещастието й ме извинява, но е важно да го имате предвид и да проумеете как то я е мотивирало.
— Не виня никого — каза Жан. — Направих каквото сметнах за добре също като вас. Изабел ми се довери и нямах друг избор, освен да отвърна на доверието й. Винаги съм й била предана. Не мога да й обърна гръб или да я съдя.
Стивън остана доволен от думите на Жан.
— Така е — каза той. — Предаността не може да бъде частична, тя трябва да бъде пълна. Искам да ви уверя, че съм изцяло предан на щастието на Изабел, не на моето собствено или нечие друго. Трябва да ми се доверите.
— Не ви познавам достатъчно, за да ви се доверя. Знам само каквото сестра ми е разказвала за вас. То заедно с това, което виждам с очите си, ме кара да ви вярвам. Но има неща, които е най-добре да останат неизречени и неизвършени. Мисля, че е време да се сбогуваме.
Стивън я хвана леко за китката, за да я спре да не си тръгва.
— Кажете ми, защо живеете в Амиен?
Жан го изгледа изпитателно и накрая каза.
— Дойдох да се грижа за Изабел.
— Изабел живее тук? И в момента е тук? И какво значи да се грижите за нея? Да, не би да е болна?
— Не искам да ви разказвам чак толкова много. Не искам да ви подвеждам.
— Вече е прекалено късно — отвърна Стивън. Чу как гласът му отекна из замрелия площад. Преглътна и се опита да снижи тона си. — Кажете ми, тя в Амиен ли е? Зле ли се чувства? Какво се е случило?
— Добре. Ще ви кажа, но само ако се съгласите след това да ме пуснете да си вървя. Ще ви кажа всичко, което трябва да знаете и след това се прибирам. Не бива да ме следвате или да се опитвате по някакъв начин да се свържете с мен. Ясна ли съм?
— Да. Съгласен съм.
Жан заговори внимателно, сякаш преценяваше каква част от истината е редно да му каже.
— Изабел се върна в Руан, в дома на родителите ни. Аз го предложих. Те не я приеха много охотно, но аз настоях. След няколко месеца баща ми сключи споразумение с Азер тя да се върне при него. Не, чуйте, оставете ме да ви разкажа. Тя нямаше голям избор. Иначе баща ми щеше да я изхвърли от вкъщи. Азер обеща да постави ново начало, да я приеме обратно сякаш нищо не се е случило. Грегоар, синът му, я умоляваше. Мисля, че точно той я убеди. Върна се при него, в дома му. Имаше и други причини, за които не мога да говоря сега. През първата година на войната градът беше окупиран от германците, но вероятно знаете това. Плениха много мъже, включително и Азер. След това… е, времето си минаваше, случваха се разни неща. Изабел остана тук. Къщата на булевард „Канж“ беше улучена от снаряд и задната й част беше разрушена. Никой не пострада, но Изабел се изнесе в апартамент на ул. „Комартен“. Лизет се омъжи, а Грегоар беше достатъчно голям, за да напусне училище. На следващата година трябваше да отиде в армията. Но миналия ноември имаше тежка бомбардировка и сградата на ул. „Комартен“ беше улучена. Изабел беше ранена, но извади късмет. Двама души на улицата загинаха. Тя ми писа от болницата и ме помоли да се грижа за нея и аз дойдох от Руан. Вече излезе от болницата и почти напълно се е възстановила, макар че няма да е в същата форма. Ще остана при нея още няколко седмици.
— Разбирам. — На Стивън му се струваше, че Изабел седи на пейката между тях. Толкова силно бе усещането, което Жан беше събудила у него. Но в същото време му беше ясно, че тя премълчава нещо много важно. — Искам да я видя — каза той. Думите му го изненадаха. Никога през времето, прекарано в тинята и калта, не му се беше искало Изабел да се завърне в живота му като нещо повече от неясен спомен, който да го спохожда от време на време; не беше копнял за кожата, тялото или косата й. Но нещо в думите на Жан бе променило това безразличие. Може би тревогата му за нея увеличаваше важността на това да се увери с очите си как е тя, а не да разчита само на паметта си или на казаното от Жан.