Жан поклати глава.
— Не, това е невъзможно. И не би било разумно. Не и след всичко, което се случи.
— Моля ви.
Гласът на Жан стана по-нежен.
— Помислете си. Спомнете си всичката разруха и болка, която беше причинена. Да се върнете сега, да отворите отново всички рани, ще бъде истинска лудост. — Тя стана и понечи да си тръгне. — Мосю, казах ви може би повече, отколкото трябваше, но когато ви видях, ми се стори, че мога да ви се доверя. И почувствах, че имам известен дълг към вас. Изабел ви напусна без обяснение, но мисля, че вие сте постъпили почтено. Не я притискахте да направи живота си по-труден, отколкото вече беше. Мисля, че заслужавате да знаете поне това, което ви казах. Но сега съм лоялна към Изабел и както и вие казахте — с това не бива да се прави компромис.
Стивън се изправи до нея.
— Разбира се — каза той. — Благодаря ви за доверието. Но нека ви помоля нещо. Бихте ли казали поне на Изабел, че съм тук? Кажете й, че искам да я видя само за да й пожелая здраве и да я зърна за малко. Нека тя реши.
Жан стисна устни, на лицето й се изписа истинска неохота и тя поклати глава.
— Това няма да бъде предателство спрямо Изабел — изпревари отказа й Стивън. — Просто ще й дадете възможност сама да реши. Все пак става дума за нейния живот?
— Добре. Не ми се струва правилно, но ще й кажа, че съм ви срещнала. А сега вече трябва да ме пуснете да си вървя.
— А аз как ще разбера?
— Ще се срещнем в същия бар в девет часа утре вечер. А сега трябва да се прибирам.
Стиснаха си ръцете и Стивън видя как високата й фигура, притиснала бутилката с ликьор към себе си, изчезна през площада.
Той тръгна към бул. „Канж“. Подмина хладната готическа катедрала, укрепена с чували с пясък, сякаш духовните истини не бяха достатъчна защита срещу експлодиращия метал, и се спусна към брега на канала, където в топлите вечери при първото му идване в града бе виждал голи до кръста мъже да мятат с надежда въдици в отклонените и опитомени води на Сома.
Всичко оживя отново. Това, което беше смятал за мъртъв и вкаменен спомен, се въздигаше и пламтеше у него. Никога не беше предполагал, че нещо подобно ще се случи, дори в миговете на най-дълбока самота, под най-ужасния обстрел, когато търсеше най-примитивни и детински начини да си възвърне куража. На никакъв етап не беше превръщал спомена за Изабел или случилото се между тях в източник на надежда и смисъл, нито дори в средство за бягство от притискащата го реалност, в която се бе озовал. Срещата с Жан обаче направи нещо необикновено с него: превърна събитията от последните три години в нещо, което ако не можеше докрай да проумее, то поне можеше да понесе.
Прекоси южния край на булеварда и продължи да върви. Не можеше да повярва, че къщата все още е там; беше толкова нереално, колкото спомена за смъртта му, когато животът го примами обратно с неясни обещания, или колкото образите от битките, когато му се струваше, че времето се срутва.
Тогава видя червения бръшлян, плъзнал до каменния балкон на втория етаж; тежката врата с орнаменти от ковано желязо; сивите плочи на покрива, който се спускаше под най-различни ъгли по неправилните очертания на стаите и коридорите. Спокойната внушителна фасада притежаваше безспорна стабилност.
В устата му се върна вкусът от онова време. Усещаше дори миризмата на паркетина, с който прислужницата лъскаше дървените подове. Как й беше името? Маргьорит. Гъстото червено вино, което Азер обикновено поднасяше на вечеря в прашни бутилки, сухо и с много танин; звукът от стъпки, които изглеждаха измамно близо или измамно далече; мирисът на тютюн за лула във всекидневната; роклите на Изабел, едва доловимият им розов аромат, безупречната им чистота и усещането, че е облякла не просто дреха, а костюм, който не подхождаше на къщата, а на някакъв свят, съществуващ само в мислите й. Всичко се върна с шеметна яснота, както и чувството, че скритият вътрешен живот на Изабел по някакъв начин е в унисон с неговия собствен. Докато стоеше на тъмната улица и се взираше в къщата, той си спомни и трескавия си възторг, когато откри, че е прав.
Пресече улицата и се вгледа по-внимателно. Портите бяха заключени и вътре не се виждаха светлини. Повървя още малко, за да види и страничната стена. Там беше окачено голямо парче брезент, имаше следи от ремонт и купчини тухли, които очакваха да бъдат изнесени. Доколкото можеше да види, голям участък отзад беше срутен. Сигурно са стреляли с големи оръдия и попадението е било директно, а може да са били и две. Стивън изчисли, че по-голямата част от всекидневната е била разрушена, както и още няколко по-малки стаи на първия етаж. Над тях са били задните спални, включително помещенията на прислугата и червената стая.