Седна на тротоара под едно дърво. Споменът го завладя напълно. Всичко изплува ясно в ума му, сякаш го преживяваше наново. Дървата в камината в червената стая, които чакаха да бъдат запалени, средновековният рицар, поветът по прозорците… Опита се да спре пороя от спомени, но усети, че така само ги съживява.
Стана и започна да се отдалечава от къщата, тръгна обратно към центъра, а сетне пое по брега на канала. Запита се дали Елис ще се оправи сам. В града имаше много квартири и приятелски настроени офицери, които да му покажат къде да отседне. Той самият нямаше никакво желание да спи. Беше близо до речните градини, плодородните участъци, сред които се беше разхождал в един душен следобед заедно с Азер, семейството му и мосю и мадам Берар.
Вървя цяла нощ, като от време на време спираше да си почине на някоя пейка, опитвайки се да прочисти съзнанието си. Зората го завари в квартал Сен Лю, където чу първите звуци на деня — хлебарите палеха фурните, а металните гюмове с мляко потракваха по улиците върху ръчните колички.
В седем часа закуси с пържени яйца, хляб и кафе; цяла кана кафе. Изми се и се обръсна в една малка стая в дъното на ресторанта, която собственикът му посочи. Толкова беше свикнал с безсънието, че не чувстваше никаква умора от нощта. Може би щеше да намери къде да изгледа някой филм; ако не, щеше да се опита да си купи книга и да почете в парка до катедралата.
Прекара деня в трескаво очакване. Следобед спа по-дълбоко, отколкото беше очаквал, в една стая, която нае в малък хотел. Вечерта се преоблече и се приготви да се срещне с Жан. Докато вървеше към бара, забеляза, че по чистата му риза, също както и по старата, имаше въшки.
Малко след девет Жан влезе в бара. Стивън остави питието си и се изправи. Издърпа стол за нея. Едва успя да спази формалностите — предложи й питие, попита я за здравето, но през цялото време се взираше в лицето й, за да отгатне какви новини носи.
— Говорихте ли с Изабел?
— Да, говорих. — След като отказа питие, Жан седна със скръстени ръце на масата. — Изненада се, че сте в Амиен. И още повече се учуди, когато разбра, че искате да я видите. Отговори ми едва тази вечер. Много й е трудно, мосю, ще разберете защо. Най-накрая се съгласи. Трябва да ви заведа до дома й.
Стивън кимна.
— Добре. Няма нужда да се бавим. — Говореше хладно, сякаш се канеше да свърши нещо рутинно, например да инспектира окоп.
— Добре. — Жан също стана. — Не е далеч оттук.
Вървяха мълчаливо един до друг по тъмните улици. Стивън усещаше, че въпросите му към Жан няма да са добре дошли, тя се беше съсредоточила мрачно върху мисията си, за която очевидно имаше съмнения.
Най-накрая стигнаха до синя порта с месингова дръжка. Жан вдигна поглед към Стивън, тъмните й очи блестяха под шала, който беше увила около главата си.
— Оставам на вас да прецените как да се държите — каза. — Бъдете спокоен, бъдете силен. Не разстройвайте Изабел. Нито себе си.
Стивън беше трогнат от вниманието й. Кимна в знак на съгласие. Двамата влязоха в къщата.
Светлината в скромния коридор беше приглушена. Под огледалото с позлатена рамка имаше маса, върху която беше поставена ваза с маргарити. Жан тръгна нагоре по стълбите, Стивън я последва. Завиха на малката етажна площадка и се озоваха пред затворена врата в дъното на коридора.
— Изчакайте тук, моля — каза Жан и почука на вратата.
Стивън чу глас отвътре да отговаря. Жан влезе. Сетне долови звук от разместване на столове и тих говор. Огледа се, плъзна очи по картините от двете страни на вратата, по бледо боядисаните стени.
Жан се появи отново.
— Добре, мосю, може да влезете.
Тя го докосна окуражително по ръката, докато минаваше покрай него и изчезна по коридора.
Стивън усети, че устата му пресъхва. Не можеше да преглътне. Постави ръката на бравата и я натисна. Стаята беше много тъмна. Имаше само една лампа с плътен абажур върху масата встрани. В дъното видя друга малка кръгла маса за карти. В далечния й край седеше Изабел.
Направи няколко крачки. Това е страх, помисли си той; това кара мъжете да залягат в кратерите от снарядите и да се застрелват.