— Изабел.
— Стивън. Радвам се да те видя. — Тихият й глас бе същият, както когато го чу за първи път да изпълва стаята в отговор на просташката забележка на Берар; той се плъзна по всеки нерв в тялото му.
Стивън се приближи, за да я види по-добре. Ето я червеникавокестенявата коса и огромните очи; кожата, едва видима в полумрака, по чиито променящи се нюанси бе прочел ритъма на чувствата й.
Но имаше и нещо друго. Лявата половина на лицето й беше обезобразена от белег, който започваше от ухото, минаваше през челюстта, чиято естествена форма изглеждаше променена, стигаше до шията и изчезваше под яката на роклята й. Плътта беше набръчкана. Беше заздравяла и изсъхнала и ухото беше възстановено. Променената линия на челюстта обаче издаваше огромната сила на удара, който бе понесла, и макар раната да се беше затворила, усещането за тази сила я правеше да изглежда все още прясна. Лявата половина на тялото й, облегната сковано на стола, сякаш не можеше да се движи сама.
Изабел проследи блуждаещия му поглед.
— Бях ранена от снаряд. Предполагам, че Жан ти е казала. Първо удариха къщата на булеварда, след това и жилището, в което се преместих, на ул. „Комартен“. Лош късмет.
Стивън не можеше да говори. Гърлото му се беше сковало. Вдигна дланта си към нея. Така искаше да й покаже, че се радва да я види жива, че е бил свидетел на много по-страшни неща, че е изпълнен със съчувствие и много други неща, но не успя да предаде почти нищо от това, което изпитваше.
Изабел като че ли се беше подготвила много по-добре. Продължи да говори спокойно.
— Щастлива съм да те видя в такава добра форма. Малко си побелял, май? — Усмихваше се. — Но е хубаво, че си оцелял в тази ужасна война.
Стивън скърцаше със зъби. Извърна се от нея, юмруците му бяха свити. Поклати глава, но от гърлото му не излезе глас. Не беше очаквал да изпита такова физическо безсилие.
Изабел продължи да говори, макар че гласът й затрепери.
— Радвам се, че си поискал да ме видиш. Много съм доволна, че дойде. Не бива да се тревожиш, че съм ранена. Знам, че изглежда грозно, но не ме боли.
Думите й продължаваха опасно да го застигат в гръб. Той бавно започна да овладява чувствата, които бушуваха в него. Гласът й му помагаше. Мобилизира цялата сила на съзнанието си и постепенно установи контрол над себе си.
С облекчение и известна гордост чу как гърлото му най-накрая произведе звук, когато се обърна с лице към Изабел. Произнасяше обикновени кухи фрази, също като нея.
— Имах късмет да срещна случайно сестра ти. Тя беше много любезна.
Срещна погледа й, приближи се до масата и седна срещу нея.
— Изгубих дар слово. Извинявай. Сигурно е изглеждало грубо.
Изабел протегна дясната си ръка през масата. Стивън я хвана между дланите си и я задържа за миг. Отдръпна се, защото не знаеше какво може да направи, ако продължи да я докосва.
— Изабел, имаш ли нещо против да изпия чаша вода? — попита той.
Тя се усмихна.
— Скъпият ми Стивън. На масата в ъгъла има кана. Налей си. След това трябва да пийнеш и малко уиски. Жан излиза специално този следобед, за да купи.
— Благодаря.
Стивън отиде при масата. След като изпи водата, си наля уиски в чашата. Ръката му едва забележимо потрепваше, но успя да се усмихне, когато се обърна към нея.
— Ти си се опазил — каза тя.
— Да, така е. — Извади цигара от металната табакера в куртката си. — Войната ще продължи поне още година, може би и повече. Почти не помня живота преди нея. Тези, които сме оцелели, не си позволяваме да мислим за него.
Разказа й как е бил раняван два пъти и как се е възстановил. Разговорът им изглеждаше доста безстрастен, но той беше доволен от това.
— Надявам се, че не си шокиран от начина, по който изглеждам. Наистина извадих късмет в сравнение с някои други — каза Изабел.
— Не съм шокиран — отвърна Стивън. — Да знаеш какво съм виждал! Не искам да ти го описвам.
Спомни си някакъв мъж, чието лице беше разкъсано от един-единствен изстрел с пушка. Беше се образувал почти правилен триъгълник, чийто връх се намираше в средата на челото, а двата долни ъгъла бяха върху долната му челюст. Беше му останало половин око, всички останали черти бяха заличени, ако не се брояха забитите под ъгъл зъби; другата част от лицето му беше преобърната плът. Мъжът беше в съзнание; чуваше и следваше инструкциите, които му даваха военните лекари. В сравнение с неговите рани тези на Изабел бяха незабележими.