Но все пак Стивън излъга. Беше шокиран. Когато очите му свикнаха с приглушената светлина, успя да види, че кожата на лявото й слепоочие е разтегната, тя леко опъваше окото й и променяше формата му. Но не жестокостта на раната го плашеше, а усещането за брутална интимност. В кожата и кръвта й той беше откривал неща, които трябваше да останат недосегаеми за експлодиращия метал.
Накрая, когато доверието между тях беше възстановено, тя се осмели да му каже какво й се беше случило. Премина набързо през съвместния им живот, дори през Сен Реми и другите места, които бяха посещавали заедно.
— Върнах се в Руан, в къщата на родителите си. И все едно отново станах дете, но без усещането за невинност и безкрайните възможности пред мен. В известен смисъл беше мило от тяхна страна да ме приемат, но аз се чувствах затворник на собствения си провал. Можеш ли да си представиш? Сякаш ме бяха върнали назад, за да започна отначало, защото не се бях представила добре.
Баща ми внимателно ми поднесе идеята да се върна в Амиен. Отначало не вярвах, че говори сериозно. Смятах, че Азер никога няма да иска да ме види, да не говорим за скандала. Но баща ми е упорит в преговорите. Справи се с тях точно както навремето с уреждането на брака. Доведе Лизет и Грегоар. Плаках от щастие, когато ги видях. Лизет беше толкова пораснала, направо млада жена. Тя нямаше нужда да се връщам, но беше мила, макар че можеше да си позволи и да не бъде. А Грегоар ме умоляваше. Те ме пречупиха. Не можех да повярвам, че ми прощават след всичко, което бях сторила на баща им. Казаха, че всичко е забравено. Мисля, че след като веднъж са изгубили майка си, биха направили всичко, за да не изгубят още една. И ми простиха. Простиха ми, защото ме обичаха такава, каквато съм.
Последва срещата с Азер, от която изпитвах ужас. Най-странното беше, че той изглеждаше доста засрамен. Според мен се чувстваше унизен, защото го бях напуснала заради друг мъж. Беше много мек с мен. Дори ми обеща да бъде по-добър съпруг. Не можех да повярвам, че всичко това се случва. Нямах желание да се връщам. Реших се на това, защото бях ужасно нещастна у дома, от което баща ми хитро се възползва.
— И си се върнала? — попита Стивън. Не му звучеше логично; беше немислимо, освен ако Изабел не беше скрила част от историята.
— Да, Стивън, върнах се, наистина с неохота, но и защото нямах избор и от това се чувствах много нещастна. Изпитах съжаление за решението си в мига, в който пристъпих в къщата. Но вече знаех, че връщане назад няма. Трябваше да остана. За няколко месеца така нареченото „общество“ ме прие отново. Канеха ме на вечери у мосю и мадам Берар. Беше старият ми живот, дори още по-лош. Но войната ме спаси. Може би затова гледам философски на нея. — Тя докосна шията си с пръстите на дясната си ръка. Стивън се запита каква ли е на допир. — През онзи август британските войски минаха през града. Гледах ги и почти очаквах да те видя. Пееха „Боже, краля ни пази“. След това нещата тръгнаха на зле. В края на месеца армията реши да не отбранява града. Оставиха ни в ръцете на германците. Исках да заминем, но Азер беше градски съветник и настоя да останем. Изчакахме два дни. Беше истинска агония. Накрая те пристигнаха — влязоха с марш по шосето от Албер, минаха по ул. „Сен Лю“. Първоначално атмосферата беше празнична. Но след това разбрахме какви са исканията им. Кметът имаше два дни да им осигури огромно количество храна, коне и екипировка. Като гаранция поискаха дванайсет заложници. Дванайсет съветници се явиха доброволно. Съпругът ми беше един от тях.
Превзеха къщата на бул. „Канж“, за да настанят в нея десетина германски офицери. Онази нощ арестуваха съпруга ми в кметството. Много бавно осигуряваха храната и германците заплашваха да убият заложниците. Насочиха огромно количество оръдия срещу града. На другия ден чухме, че всички заложници са били освободени, но после се оказа, че кметът не е платил достатъчно пари, затова четирима от тях, включително и съпругът ми, са били задържани. След три дни несигурност немците заявиха, че условията им са изпълнени и всички градски съветници бяха освободени. Но под тази окупация градът вече не беше същият.
Изабел премина бързо през следващата част от историята. Ситуацията не се отразила добре на никого.
Поискали от всички мъже, подлежащи на набор, да се явят за депортиране. Мнозина избягали, но четири хиляди доброволно се предали. Дори германците били смутени от тяхното покорство. Нямали капацитет да се справят с такъв огромен брой пленници, които обаче все пак извели от града. Докато стигнат до предградието Лонгу, по-безстрашните видели, че не ги пазят много добре и тихомълком се прибрали. В Пирон онези, които не успели да се споразумеят, били натоварени в реквизирани френски коли и откарани в Германия. Азер, който смятал за свой дълг на градски съветник да остане с мъжете на Амиен, също тръгнал. Макар че заради възрастта си получил няколко неофициални предложения да бъде освободен, той бил непреклонен в решимостта си да остане с онеправданите си съграждани.