За Изабел превзетият град бил вече съвсем различно място; макар на нея окупацията да й донесла свободата.
Германските офицери в къщата на бул. „Канж“ били педантични и добронамерени. Млад прусак на име Макс обръщал специално внимание на двегодишната дъщеря на Изабел. Играел с детето в градината; убедил другите немци, че грижите за момиченцето извиняват Изабел, задето не може да се грижи за техните нужди и задълженията й били поети от войници. Позволили й например да запази най-добрата стая от къщата за себе си.
Но докато разказваше историята си на Стивън, Изабел не спомена за детето. Именно заради бебето се беше съгласила да се върне първо в Руан, а след това и в Амиен: то бе имало нужда от дом и семейство. Не можеше да се застави да каже на Стивън за момиченцето, въпреки че беше негова дъщеря. Беше запазила бременността си в тайна от него и беше принудила Жан да се закълне, че ще мълчи. Беше убедена, че ако той разбере за детето, всичко между тях ще стане много по-болезнено и сложно.
Но по същата причина, поради която премълча за съществуването на детето, тя разказа на Стивън за Макс. Струваше й се, че така за него всичко ще изглежда по-просто и окончателно.
Окупацията беше продължила само няколко дни, но в изкривеното време на войната тя се бе сторила на Изабел достатъчно дълга, за да се влюби във войника, който си играеше с невръстната й дъщеричка и специално се грижеше за удобствата й. Той беше не само много галантен, но притежаваше въображение, стабилност и чувство за хумор. За първи път в живота си беше усетила, че е срещнала някого, с когото би могла да бъде щастлива при всякакви обстоятелства и във всяка страна. Той бе отдаден на това Изабел да се чувства добре и тя беше осъзнала, че ако му отвърне със същата непринудена преданост, никакви обстоятелства, никакви промени и дори войни не биха могли да разрушат тяхното простичко и затворено удовлетворение. В сравнение със страстта й към Стивън аферата им беше приглушена, но не и повърхностна; тя я изпълваше със задоволство и увереност, че ще се реализира като жена, без да бъде ограничавана или мамена, че ще живее спокоен живот, който ще се отрази добре на детето й.
Макс изглеждаше искрено развълнуван от връзката им и смяташе, че е извадил голям късмет. За изненада на Изабел той сякаш не можеше да повярва, че тя отвръща на чувствата му. Неговото неверие му придаваше лекота и светлина през краткото време, което бяха прекарали заедно. Единствено националността му помрачаваше мислите на Изабел. Понякога, докато лежеше будна през нощта, тя си мислеше, че е изменничка; не само че два пъти беше изневерила на съпруга си, но сега предаваше нещо много по-важно — страната и народа си. Не разбираше защо я беше сполетяла тази странна съдба, при положение че в собствените си очи не беше сложно същество, а все същото момиче, което още докато живееше в дома на родителите си искаше просто малко любов и внимание, едно естествено човешко общуване. Защо нейните обикновени желания я бяха тласнали към такъв екстравагантен живот?
Този проблем упорито не можеше да разреши, колкото и да се опитваше. Когато размишляваше над него, се чувстваше нещастна, но все пак бе развила у себе си и един практичен инстинкт за оцеляване. Макс бе мъж от плът и кръв, добряк, човешко същество, а и в края на краищата това беше по-важно от нещо толкова случайно като националността му, макар и в тези ужасни времена. Заради вродения си талант да взема дългосрочни и трудни решения Изабел продължаваше да се придържа към онова, което смяташе за правилно.
С Макс си пишеха писма. Тя беше ходила тайно до Виена, за да се срещнат, когато той беше в отпуск. Дългата им раздяла с нищо не беше накърнила чувствата й, само беше затвърдила решимостта й. Това беше последният й шанс да се спаси и да осигури добър живот на дъщеря си.
През юни 1916 година полкът на Макс беше пратен да подсили доскоро спокоен сектор по река Сома край Маме. Изабел получи писмото на Стивън от фронта. В продължение на шест месеца не можеше да чете вестници. Мисълта, че Макс и Стивън се бият един срещу друг, й беше непоносима. Писа на Макс от болницата. Новината за нейното раняване удвои неговата преданост. Колкото по-трудно ставаше, толкова повече и двамата осъзнаваха важността на обещанията, които си бяха дали.