— Не е лесно — каза Изабел. — Този избор е много, много труден. Но колкото по-дълго продължава войната, толкова по-непоколебими ставаме.
Когато спря да говори, тя погледна към Стивън. Той не беше изрекъл и дума по време на разказа й. Зачуди се дали изобщо я беше разбрал. И тъй като не беше споменала нищо за детето, се оказа, че й е по-трудно да му обясни, отколкото беше очаквала. Беше наясно, че е озадачен.
Променил се е почти до неузнаваемост — помисли си тя, — със сигурност много повече, отколкото самият той си даваше сметка. Косата му беше прошарена, както и неравните му мустаци. Беше зле обръснат и постоянно се чешеше, очевидно без да го осъзнава.
Винаги мрачните му очи сега изглеждаха хлътнали. В тях нямаше никаква светлина. Гласът му, който някога вибрираше от значения и нюанси, от сдържана страст и емоции, бе станал монотонен и груб. Приличаше на човек, преминал в някаква нова реалност, където се беше окопал и укрил от всякакви естествени чувства и реакции.
Изабел беше покъртена от тези промени, но се боеше да направи нещо повече от това да протегне ръка към света, който той сега обитаваше. Щеше да плаче за него, когато той си тръгнеше, но не и преди да му каже всичко, което бе намислила.
Стивън взе нова цигара от табакерата си и я потупа бавно по масата. Внезапно се усмихна, диво и сардонично.
— Май не ти се удава да вървиш по лесния път, а?
Изабел поклати глава.
— Никога съзнателно не съм предизвиквала съдбата. Всичко сякаш ми се случи от само себе си.
— Как е Лизет?
— Омъжи се. За ужас на мъжа ми стана съпруга на Люсиен Льобрун. Помниш ли го? Човекът, който организира стачката.
— Помня го. Ревнувах те от него. Щастлива ли е?
— Да. Много е щастлива, само дето Люсиен е в армията. Догодина и Грегоар заминава за фронта, ако войната продължи.
— Бих искал да се видя с Лизет. Беше мило момиче.
— Тя живее в Париж.
— Ясно. — Стивън кимна. — Какъв е този шум?
— Сигурно са котките. Жан има две.
— Прозвуча ми като дете.
Чуха стъпки в коридора. Някаква врата се отвори и затвори.
Изабел усети, че под безизразната поза на Стивън се надига мощна вълна от чувства.
— Изабел — започна той, — радвам се за всичко, което ми разказа. Не искам да те виждам повече. Това трябваше да разбера. Желая ти всичко най-хубаво с германския ти приятел.
Изабел усети как, без да иска, очите й се пълнят със сълзи. Със сигурност нямаше да го остави да си тръгне с този жест на мълчаливо и отчаяно великодушие. Не искаше да го вижда съкрушен.
Той се наведе през масата и каза леко задавено:
— Може ли да те докосна?
Тя се взря в тъмните му очи.
— Имаш предвид…? Да.
Той бавно кимна. Протегна дясната си ръка. Тя я взе в своята и усети голямата му загрубяла длан. Ръката й леко потрепери, но насочи неговата бавно към лицето си и я плъзна по челюстта под ухото си.
Почувства как пръстите му нежно пробягват по ръба върху кожата й. Запита се дали в тях беше останала някаква чувствителност, за да усетят в какво се беше превърнала плътта й, или бяха прекалено загрубели и не регистрираха разликата.
Обзе я силно желание, докато пръстите му докосваха белега й. Сякаш не бяха на бузата й, а се плъзваха между краката й; спомни си мекия му настойчив език; изпита отново екстаза от срама и обладаването. Лицето й почервеня от придошлата кръв; усети как нещо в корема й се разтопи и потече обилно. Беше пламнала от възбуда, кожата й пулсираше и пареше под роклята.
Лицето му беше неподвижно, очите следваха ръката му по линията на белега. Когато стигна деколтето на роклята й, той спря и остави пръстите си да почиват върху зарасналата рана. След това погали с опакото на дланта си здравата мека кожа на лицето й, както беше правил толкова много пъти в миналото.
Изправи се и излезе от стаята, без да каже и дума. Изабел го чу да говори с Жан в коридора, след това стъпките му отекнаха надолу към първия етаж. Тя покри лицето си с ръце.
Беше късен следобед и вече притъмняваше, когато Стивън пристигна на гарата. Видя Елис да чака на перона и отиде при него.