Грей кимаше интелектуално превъзбуден, като хирург, току-що открил жлъчен камък, който ще предизвика сензация в медицинската литература.
— Аз не смятам, че от офицерите се очаква да живеят в мрака на личната омраза към врага — каза той. — Те би трябвало да бъдат кръвожадни, разбира се, но и да запазят ума си бистър и да мислят за безопасността на хората си.
— Непрекъснато мисля за това — отвърна Стивън. — Който знае какво направихме с вас миналия юли, никога не би поискал да погуби без причина живота, на който и да е от хората си.
Зъбите на Грей изтракаха върху чаената лъжичка.
— Ще ти достави ли удоволствие да убиеш голям брой врагове със собствените си ръце?
Стивън сведе поглед към масата. Умът му беше натежал от мисли за Изабел и прусака. Представи си какво би направил, ако срещнеше този мъж. Нямаше да му бъде никак трудно, нито щеше да се посвени да натисне спусъка на револвера си; нямаше да се поколебае да дръпне предпазителя на граната. Не беше сигурен какъв отговор очакваше от него Грей. Мислите му бяха замъглени, но една се открояваше с особена яснота: щом беше стигнал чак дотук, след като толкова хора бяха мъртви, би било лудост да прави компромис или да увърта. Каза истината, точно както я чувстваше.
— Да. Огромен брой.
— И въпреки това издребняваш за дузина пленници, застреляни от войници, чийто живот те са превърнали в истински ад?
Стивън се усмихна.
— Много добре ги знам как се предават веднага, щом не могат да стрелят по теб от безопасно място. Викат ти „камарад“, раздават сувенири. Но все пак трябва да има някаква почтеност. Звучи странно, но дотолкова сме обезценили човешкия живот, че трябва да дадем възможност на достойнството да се съвземе. Може пък някой ден и това да стане. Не за мен и вас, но за децата ни.
Грей преглътна и кимна, без да каже и една дума. След известно време проговори:
— Ще те направим истински офицер някой ден. Но първо трябва да забравиш омразата си. Помниш ли когато дойдох да те видя в болницата? Казах ти да престанеш с онези вуду глупости. Престана ли?
— Правя го само по специална молба на капитан Уиър. И на никой друг.
— А ти самият не вярваш в този ритуал, така ли?
— Аз подреждам картите предварително. Как бих могъл да вярвам?
Грей се засмя и обърса няколко трохи от устата си.
— А в какво вярваш?
— Във войната.
— Какво имаш предвид?
— Искам да видя как ще свърши.
— Нещо друго? — Грей пак го погледна изпитателно като лекар.
— Понякога — започна Стивън, който беше прекалено уморен, за да го усуква — вярвам в някакъв по-висш ред. В различни нива на преживяването; във възможността всичко да бъде обяснено.
— Така си и мислех — каза Грей. — С повечето хора е обратното. Колкото повече виждат, толкова по-малко вярват.
Стивън стана и каза рязко:
— Видях лицето ви онази юлска сутрин, когато атакувахме Бокур. Получих заповеди от вас в началото на комуникационния окоп.
— И?
— Погледнах в очите ви и видях абсолютна празнота.
За първи път, откакто Стивън го познаваше, Грей изглеждаше несигурен. Покашля се и сведе очи. Когато пак бе в състояние да срещне погледа на Стивън, той каза:
— Това са интимни моменти.
Стивън кимна.
— Знам. Бях там. Видях огромната пустота в душата ви и вие видяхте моята.
Погребаха Артър Шоу и Бил Стенли, мъжа, който беше загинал заедно с него. Първо трябваше да ги изровят от непредвидения им гроб в тунела. Групи от по четири души копаха три дни, укрепвайки мястото, докато стигнат до тях. Беше опасно упражнение и Уиър препоръча да не се прави; но тъй като той все още си почиваше в тила, сапьорите успяха да впечатлят с готовността си да намерят телата временния си командир — податлив на манипулации тип на име Картрайт.
По време на погребалната служба Джак Файърбрейс стоеше между Джоунс и Евънс. И тримата мачкаха фуражките си в ръце, докато свещеникът четеше молитвата. Сетне хвърлиха по шепа пръст върху тленните останки на загиналите. Джак не беше изненадан от случилото се. Не виждаше причина да смята, че приятелят му има повече шансове за оцеляване от сина му. Когато чу експлозията в германския тунел, той просто зачака новините: долу е имало двама души, единият е бил Артър Шоу. Когато Фийлдинг му го съобщи, той само кимна. Безразборното кръвопролитие беше достигнало връхната си точка; нямаше смисъл да се опитва да намери обяснение.