След това стояха и трепереха, докато комендантът им раздаде чисти ризи и бельо. Върнаха и горните им дрехи от дезинфектиращата машина и те седнаха да пушат под слабото пролетно слънце. Времето беше започнало да се променя. Макар нощем все още да беше мразовито, въздухът през деня започваше да става по-плътен. Джак се замисли за нарцисите, които скоро щяха да цъфнат по бреговете на канала край дома му. Спомни си как бе играл с Джон, как го беше учил да слага стръв на въдицата, как беше ритал топка с него с часове. Беше се надявал, че тези тренировки ще направят детето по-пригодно да се присъедини към мачовете на другите момчета от улицата, макар да не постигаха кой знае какво. Джак виждаше как бузите му порозовяваха от вълнение, докато тичаше към него, стиснал топката, която изглеждаше твърде голяма пред тесния му гръден кош. Чуваше неразбираемите му екзалтирани викове, които прорязваха мъгливия ден с неподправената си невинност и жизнерадост.
Отклони мислите си от спомените и погледна надолу към обувките си. Изпъна стъпала в чистите чорапи. Мъжете се строяваха, за да тръгнат обратно. Тази вечер щяха да възстановяват окопите. Разликата между това да си на фронтовата линия и в резерва, както отбелязваше Евънс, беше, че на фронта поне ти позволяваха да се скриеш под земята извън обсега на снарядите.
Когато стигнаха до квартирите си, Джак усети първото дразнене по кожата си. В рамките на три часа топлината на загрятото му от маршируването тяло накара стотици въшки да се излюпят от яйцата, останали в шевовете на дрехите му. А когато стигнаха до фронта, те вече пъплеха навсякъде по кожата му.
На следващата сутрин се получи писмо за Стивън от Амиен. Почеркът му беше непознат, но му приличаше на онзи по бележките, които беше намирал в дома си в Сен Реми, и списъците с доставки от бул. „Канж“. Занесе го в землянката и го отвори, когато Елис излезе да говори с постовите и той остана сам. Това беше първото писмо, което получаваше от началото на войната.
Обърна плика към светлината, съзерцавайки името си върху него. Отвори го и усети как синята шумоляща хартия го изпълни със странна топлота.
Жан му беше писала, че Изабел е напуснала Амиен и е заминала за Мюнхен, където нейният германец се беше прибрал след тежко раняване. Макс е трябвало да плати огромна сума, за да я измъкне през Швейцария. Изабел се беше сбогувала с нея и й беше казала, че никога повече няма да се върне във Франция. Никой от семейството й и от града не искал вече да чуе за нея.
„Когато ме попитахте дали ще ви пиша — продължаваше писмото, — ми казахте, че искате да научите нещо за нормалния живот. Никой от нас не е очаквал, че ще започна с такава важна новина. Но тъй като ме помолихте за ежедневни подробности от Амиен, нека ви кажа, че всичко тук е наред. Фабриките работят, за да осигурят униформи за армията. Разбира се, след като мъжете вече не носят червени панталони, ушиването им не е толкова вълнуващо. Животът е учудващо нормален. Мисля, че ще остана още малко, преди да се върна в Руан. Ако искате да ми гостувате при следващия си отпуск, ви уверявам, че за мен това би било приемливо. Можете да вечеряте в жилището, което посетихте последния път. Снабдяването с храни не е толкова добро, колкото в мирно време, но сигурно е по-добро от онова, което получавате на фронта. С най-добри пожелания, Жан Фурмонтие.“
Стивън остави писмото върху грубите дъски на масата, в чиито пукнатини все още се виждаше засъхнала миша кръв. След това опря глава на дланите си. Беше получил отговор на простия въпрос, който го вълнуваше. Изабел вече не го обичаше; или ако го обичаше, то беше по някакъв отчужден начин, който не влияеше на постъпките й и на привързаността й към другия мъж.
Когато се обърна към запасите си от сила, установи, че може да понесе тази мисъл. Каза си, че чувствата помежду им все още съществуват, но това е съществуване в друго време.
Някога в хладната катедрала в Амиен беше предвидил огромния брой на мъртвите. Не беше предчувствие, а по-скоро осъзнаване, че разликата между живота и смъртта не се съдържаше в някакъв факт, а просто беше въпрос на време. Това разбиране му беше помогнало да понесе писъците на умиращите при Тиепвал. И затова сега можеше да вярва, че любовта му към Изабел, както и нейната към него, беше непокътната в цялата си извънмерна страст — тя не беше загубена, а временно жива по също толкова значим начин, както всяко сегашно или бъдещо чувство сред безкрайната тъма на смъртта.