Прибра писмото на Жан в джоба си и излезе в окопа, където видя Елис да се приближава към него по дъсченото покритие.
— Тихо е, а? — каза Стивън.
— Поносимо е — отвърна Елис. — Имам проблем. Опитвам се да събера работна група, с която да върнем обратно някои от телата на загиналите. Тихо е, както казваш, и може да нямаме по-добра възможност.
— И какъв е проблемът?
— Хората ми не искат да тръгнат, ако не ги придружавам. Така че им обещах. После настояха с нас да тръгне и поне един сапьор, но техният командир каза, че това не им влизало в задачите и че им било омръзнало да ни вършат черната работа.
Бледото луничаво лице на Елис изглеждаше трескаво. Бутна фуражката си назад и под нея се показа сплесканата му червеникава коса, която беше започнала да оредява.
Стивън се усмихна леко и поклати глава.
— Всички трябва да отидем. Не е кой знае какво. Просто смърт.
— Е, все пак с капитан Уиър ще пратите ли някои от сапьорите с нас?
— Мога да го попитам. Вероятно и той ще иска да дойде, след като ръката му вече е по-добре.
— Сериозно ли говориш? — попита троснато Елис.
— Не знам, Елис. Нещо у теб ми вдъхва несигурност. Събери групата до дванайсет часа. Ще се видим при следващото укритие.
Уиър се изсмя сухо, когато Стивън му предложи да тръгне с тях.
— Ще има ром — обеща Стивън.
Очите на Уиър се разшириха заинтригувано.
Но когато моментът настъпи, той донесе внезапен ужас и усещане за нереалност. Нищо не би могло да ги подготви за бруталните форми на смъртта, които ги очакваха. Както и в предишни мигове на изключително напрежение, Стивън усети как губи представа за времето. То сякаш се запъна и спря.
По обяд на банкета за стрелба с противогази. Вкус и мирис на смърт, мислеше си Стивън. Кокър наряза чували за ръкавици и им ги раздаде. Файърбрейс и Фийлдинг от тунелджиите, Елис, пребледнял като платно, Барлоу, Бейтс, Годард и Алън от пехотата; Уиър, отпиващ ром след уискито, олюлявайки се на стълбата.
— Какво правиш, Бренън?
— И аз идвам.
Тръгнаха към един кратер от снаряд, слънцето приличаше, над тях се виеше чучулига. Синьо небе, невидимо за очите, забити в калта. Придвижваха се приведени към кратера, в който от седмици лежаха неприбрани трупове.
— Опитай се да го вдигнеш.
Нито звук от картечница или снайпер, макар да бяха нащрек.
— Хвани го за ръцете.
Едва доловима заповед през противогаза. Ръцете с лекота се откъснаха.
— Не ги дърпай така.
По яката на Уиър пропълзя огромен плъх, устремен към нещо червено на гърба му. Стреснат гарван, издигна черното си тяло, порейки въздуха с огромните си криле. Кокър и Барлоу разтръскаха глави под атаката на рояк мухи, чиято намеса трансформира черната кожа на труповете в зелена. Оглушителното повръщане на Годард ги развесели, но те преглътнаха смеха си зад противогазите. Годард се освободи от своя противогаз и задиша дори по-шумно, отколкото беше повърнал. Ръцете на Уиър, увити в парчета от чували, внимателно разтвориха униформата на един сапьор, разголиха гърдите му, взеха някакъв диск заедно с част от кожата и го прибраха в джоба на куртката му. Макар да беше корав човек, Джак беше погнусен от подпухналата плът. Лъщящ и преял с черен дроб, от корема на един труп се измъкна плъх; повдигна се и тупна върху ребрата, изпълнен с доволство. Товареха парче по парче върху носилките телата, лежащи в калта. Не хора, а плът и мухи, помисли си Стивън. Бренън тревожно разсъблече един обезглавен торс. Прегърна го с две ръце и го измъкна без крака от кратера, а пръстите му потънаха в размекнатата зеленикава маса. Беше брат му.
Когато се върнаха на сигурно място в окопа, Джак беше бесен, че са ги накарали с Фийлдинг да пренасят трупове, но Уиър отбеляза, че трима души от собствената им рота са останали непогребани. Годард не можеше да спре да повръща, макар стомахът му отдавна да се беше изпразнил. Когато не се напъваше, седеше на банкета и плачеше неудържимо. Беше на деветнайсет години.
На лицето на Майкъл Уиър беше застинала усмивка. Каза на Фийлдинг и Джак, че ги освобождава от работа за една седмица, след това отиде в землянката на Стивън с надеждата да намери уиски.