Описа някои подробности от пътуването си с влак до Булон и обеща, че ще й пише от Англия, когато ще има какво интересно да й разкаже.
На другия ден, когато корабът пристигна във Фолкстоун, на кея се беше събрала малка тълпа. Много от момчетата и жените махаха с флагчета и приветстваха пехотинците, които слизаха по трапа. Стивън видя как израженията им от весели станаха объркани — тези, които бяха дошли да посрещнат синовете и братята си, за пръв път виждаха завръщащи се войници. Отслабналите и безизразни същества, които стъпваха на брега, но не бяха мъжете с лъснато снаряжение и широки усмивки, които се бяха качили на борда под звуците на полковите оркестри. Някои носеха животински кожи, които си бяха купили от местни ферми; мнозина бяха изрязали парчета от шинелите си и ги бяха увили около ръцете си, за да ги пазят от студа. На главите им имаше шалове вместо фуражки с лъскави кокарди. По телата и екипировката им беше засъхнала мръсотия, а очите им бяха празни и непроницаеми. Автоматичните им движения излъчваха мрачна сила. Изглеждаха страшни в очите на цивилните, защото се бяха превърнали не в убийци, а в пасивни същества, чиято единствена цел беше да издържат.
Стивън усети нечия ръка върху рамото си.
— Здравейте. Вие ли сте капитан Рейсфорд? Казвам се Гилбърт. Аз съм началникът тук. Не можах да тръгна с вас, момчета, боя се, че кракът ми е увреден. А сега вземете тези формуляри и когато стигнете до гарата, искам да се свържете с офицера, отговарящ за транспортирането. Всички имена са тук. Ясно?
Стивън го изгледа слисано. От тялото на мъжа се излъчваше остра миризма на гнило, която той усети, когато се приближи, за да му подаде формулярите.
На перона на гарата също имаше тълпа посрещани. Виждаха се и маси, на които доброволчески организации предлагаха чай и кифли.
Стивън тръгна към предната част на перона и когато се скри от тълпата зад грамадната тухлена чакалня, остави купчината формуляри върху един нисък зид.
Влакът потегли, мъжете се бяха наредили в коридора, седяха върху раниците си, пушеха, смееха се и махаха на хората отвън. Стивън отстъпи мястото си на една жена със синьо боне.
Притиснат до прозореца на купето, той не успя да види много от Англия, която прелиташе край него. Зърваше я само от време на време изпод мишницата си. Гледката на родината не успя да извика у него любов или чувството, че е добре дошъл. Беше твърде уморен, за да я оцени. Чувстваше само болка в кръста, предизвикана от усилието да не си удря главата в полицата за багаж над него. След време може би щеше да отвори душата си за красотата на провинцията и звуците на мирния живот.
— Слизам на следващата спирка — каза жената с бонето. — Искате ли да се обадя на съпругата ви или на родителите ви и да им кажа, че пристигате?
— Не. Не, аз… не мисля. Благодаря.
— Откъде сте?
— Линкълншир.
— О, мили боже, това е доста далече.
— Няма да ходя там. Отивам… — Нямаше планове. Спомни си нещо, което веднъж му беше казал Уиър. — В Норфолк. Много е хубаво там по това време на годината.
На гара „Виктория“ Стивън успя да си пробие път през тълпата до улицата. Не искаше да вижда войници, а да се изгуби в анонимността на града. Тръгна с бърза крачка през парка към „Пикадили“, след това пое по-бавно на север. Влезе в добре зареден магазин за мъжко облекло близо до ул. „Албърмарл“. Повечето му дрехи се бяха изгубили при прехвърлянето предишната година и имаше нужда поне от една риза и един кат бельо. Стоеше на дървения под и се взираше в множеството изложени вратовръзки и чорапи в стъклените витрини. Иззад щанда се появи мъж в официален дневен костюм.
— Добър ден, сър. С какво мога да ви помогна.
Стивън видя как очите му се плъзнаха по тялото му и регистрираха униформата и чина му. Също така забеляза неволното му отвращение зад формалната любезност. Запита се какво ли у него беше отблъскващо. Не знаеше дали не мирише на хлор, на кръв или на плъхове. Инстинктивно вдигна ръка към долната си челюст, но усети съвсем лекото драскане на брадата, набола след като се беше обръснал за последно в хотел „Фолкстоун“.